Ги Мопасан - Бел Ами

Той бавно целуна ръката й и тръгна, без да каже нито дума.

Видяха се за кратко по време на вечерята. После си отидоха в стаите, понеже и двамата бяха много изморени.

На другия ден Шарл Форесте беше погребан в гробищата в Кан.

Жорж Дюроа реши да си замине с бързия влак, който заминаваше в един и половина часа.

Г-жа Форесте го изпрати до гарата. Те се разхождаха спокойно перона, очаквайки часа на заминаването на влака, като разговаряха за различни неща.

Влакът пристигна, истински бърз влак, който имаше само пет вагона.

Дюроа зае мястото си, после пак слезе, за да поприказва още няколко минути с нея, обхванат ненадейно от скръб, от една печал, от една голяма тъга, че оставя тази жена, сякаш я изгубваше завинаги.

Един гаров чиновник викаше: „Марсилия, Лион, Париж — качвайте се!“

Дюроа се качи, после застана до вратата, за да й каже още няколко думи. Локомотивът изсвири и влакът бавно тръгна.

Жорж, който се беше показал от прозореца, гледаше младата жена, застанала неподвижно на перона. И ненадейно, когато вече щеше да я изгуби от погледа си, той приближи и двете си ръце до устните и й прати една целувка. Тя му отвърна също така, само че с едно по-плахо, нерешително, едва забележимо движение.

Жорж Дюроа се върна към всичките си предишни навици. Той беше се настанил на първия етаж на една малка къщица, на улица „Цариградска“. Живееше спокойно, като човек, който се готви за нов живот. Отношенията му с г-жа дьо Марел заприличаха почти на съпружески. Сякаш се упражняваше предварително в онова, което щеше да се случи скоро. Любовницата му, която често се чудеше на спокойствието и редовността на техните връзки, повтаряше, смеейки се:

— Ти си по-спокоен дори от мъжа ми, та не си е струвало трудът да го сменям.

Г-жа Форесте не беше се върнала от Кан. Той получи от нея писмо, в което му съобщаваше, че ще се върне едва към средата на април. Тя не споменаваше нещо за тяхното сбогуване. Той беше напълно решен да употреби всички средства, за да се ожени за нея, ако все пак тя се двоуми. Дюроа вярваше в оная пленителна сила, която усещаше в себе си, сила голяма и непреодолима, която покоряваше всички жени.

Едно късо писъмце го предизвести, че решителният час наближава:

„В Париж съм. Елате да се видим. Мадлен Форесте“.

Нищо повече. Той го получи с пощата, която пристигна в девет часа. И отиде при нея в същия ден в три часа. Тя му простря и двете си ръце, като го посрещна с хубавата си мила усмивка. Двамата няколко секунди се гледаха проницателно. После тя прошепна:

— Колко добър се показахте, като дойдохте там при онези ужасни обстоятелства.

— Аз бих направил всичко, което бихте ми заповядали — отговори той.

Двамата седнаха. Тя го разпита за новини, за семейството на Валтер, за всички сътрудници и за вестника. Тя често мислеше за вестника.

— Силно усещах липсата му — говореше тя, — много силно. В душата си се чувствам журналистка. Какво да ви кажа, обичам тази професия.

След това тя млъкна. Стори му се, че в усмивката й, в тона на гласа й, в самите й думи имаше някаква покана. Макар че се беше зарекъл да не бърза с решението си, той каза:

— Е, добре… Защо… защо… да не се заловите пак… с това занятие… под името… под името… Дюроа.

Тя изведнъж стана сериозна и, като постави ръката на рамото му, тихичко каза:

— Нека не говорим още за това.

Дюроа усети, че тя се ужасява и, като коленичи пред нея, започна страстно да целува ръцете й, като повтаряше:

— Благодаря, благодаря, колко много ви обичам!

Тя стана. Той направи същото и забеляза, че е много бледа. В този миг Дюроа разбра, че я е спечелил. И понеже се намираха един срещу друг, той я прегърна, после я целуна по челото с нежна, продължителна целувка.

Когато се освободи от прегръдките му, тя поде сериозно:

— Слушайте драги мой, нищо още не съм решила. Възможно е решението да бъде „да“, но вие ще ми дадете дума, че никому нищо няма да казвате за това, докато аз не ви разреша.

Дюроа се закле да изпълнява волята й и си тръгна с препълнено от радост сърце. От този ден той беше много предпазлив при посещенията, които й правеше. Не искаше от нея категорично съгласие, защото тя имаше свой начин на действия — да казва „по-нататък“, да прави проекти, в които влизаха и неговият, и нейният живот.

Дюроа работеше мъжки, не харчеше много, мъчеше се да спести някой и друг фрак, за да не бъде без нищо, когато дойде часът да се жени.