Ги Мопасан - Бел Ами

И той започна да я съзерцава. Тя, вдадена в мислите си, не го забелязваше. Жорж си помисли: „Ето, едничкото хубаво нещо в живота е любовта! Да държиш в прегръдките си любима жена! Ето границата на човешкото щастие. Колко щастлив е бил покойникът, че е живял с тази очарователна и интелигентна жена! Как са се запознали те? Как тя се е съгласила да се омъжи за този бедняк, за тази посредственост? Как тя можа да създаде от него все пак нещо?“

И Дюроа започна да мисли за тайните, скрити във всяко същество. Той си спомни клюките за граф дьо Водрек, който, както казваха, беше дал зестрата и беше я омъжил.

Какво сега тя ще предприеме? За кого ще се омъжи? За депутат ли, както предполагаше г-жа дьо Марел, или за някакъв кариерист, само че по-способен от Форесте? Имаше ли тя проекти, планове, определени намерения? Колко му се искаше да разбере всичко това! Но какво го интересува какво ще предприеме тя? Той си задаваше този въпрос и забеляза, че безпокойството му се дължи на смътни, една уловими мисли, които се крият в дълбочината на душата и които не се откриват, докато не се проникне в нейните глъбини.

Да, защо да не опита да спечели тази победа? Колко силен и безстрашен ще бъде с тази жена. И колко бързо той би могъл да отиде далеч и уверено напред!

И защо да не успее? Той знаеше, че тя го харесва, че изпитва към него нещо по-силно от симпатия — едно от тия увлечения, които се зараждат между близки натури, основано на взаимен интерес и мълчаливо съучастие. В нейните очи той изглеждаше интелигентен, решителен, твърд. Тя можеше да има опора и доверие в него. Тя именно него бе повикала в това трудно положение и защо го беше повикала? Нима той нямаше право да вижда в това нещо като избор, признание, намерения? Ако тя беше мислила за него именно в тази минута, когато щеше да овдовее, това бе затуй, защото може би бе решила той да стане неин нов другар.

Дюроа беше обхванат от нетърпеливото желание да разбере, да я попита за нейните намерения. Той трябваше да замине вдругиден, тъй като виждаше, че е невъзможно да остане сам с младата жена в тази къща. Значи, трябваше да бърза, трябваше още преди да се върне в Париж да я разпита деликатно и умело за нейните намерения, за да не допусне да се подчини на желанията на някой друг.

В стаята владееше пълна тишина; чуваше се само как часовникът, поставен на камината, правеше своето редовно металическо тиктакане.

Дюроа прошепна:

— Може би сте много уморена?

— Да, но повече съм потресена от всичко, което се случи — отговори тя.

Звукът на техните гласове ги учуди, разнасяйки се в тази мрачна стая.

И двамата изведнъж погледнаха в лицето на мъртвеца, сякаш очакваха, че той ще се размърда, ще започне да ги слуша, както правеше преди няколко часа. Дюроа повтори:

— О, това е един силен удар за вас, голяма промяна в живота ви, голям поврат в цялото ви същество.

Тя въздъхна продължително, без да отговори нещо. Той продължи:

— Колко печално е за една млада жена да се почувства изведнъж сама…

После млъкна. Тя не каза нищо. Жорж прошепна:

— За всеки случай, спомнете си за сключения между нас договор. Вие можете да разполагате с мен, както искате. Аз съм на ваше разположение.

Тя му протегна ръката си, като го погледна с един от тези нежни и мечтателни погледи, които могат да ни развълнуват до мозъка на костите:

— Благодаря ви, вие сте много добър, премного. Ако и аз имах смелост и можех да направя нещо за вас, също бих казала: разчитайте на мен.

Той хвана протегнатата му ръка и я задържа, като я стискаше в своята ръка, обхванат от силното желание да я целуне. После бавно я приближи до устните си — това бе една дълга целувка върху тънката, топла, парфюмирана кожа.

Дюроа почувства, че това приятелско галене може много да продължи и отпусна малката ръка. Тя падна върху коляното на младата жена, която каза сериозно:

— Да, аз сега ще бъда сама, но ще се опитам да намеря кураж.

Жорж не знаеше как да й даде да разбере, че той би бил щастлив, много щастлив, ако се ожени за нея. Разбира се, че той не можеше да й каже това в този час, на това място, пред този труп. Все пак му се струваше, че би могъл да намери една от тия заплетени и двусмислени фрази, чрез които може да се каже всичко с намеквания и недоизказвания.

Но трупът го притесняваше, тоя вкочанясал труп, прострян пред него, когото той чувстваше между себе си и нея. При това вече се усещаше, че във въздуха в стаята се носи подозрителна миризма, дъх на гниене, което излизаше от тия разлагащи се гърди, първият мирис на труп, който, бедните мъртъвци, намиращи се на леглото, хвърлят на своите роднини и близки, които са около тях — ужасна миризма, с която те бързо изпълват своя мъртвешки ковчег.