Ги Мопасан - Бел Ами

Жорж почти веднага доведе лекаря Гаво, който предписа успокоително и даде няколко съвета. Но когато Дюроа отиде да го изпраща, лекарят каза:

— Това е агонията. Той ще умре утре заранта. Предупредете тази бедна млада жена и пратете да извикат свещеник. Аз тука нямам повече работа. Разбира се, ако потрябвам, аз съм на ваше разположение.

Дюроа помоли да повикат г-жа Форесте:

— Той вече умира. Лекарят посъветва да се извика свещеник. Какво мислите да се прави?

Тя остана дълго време в двоумение, после каза бавно, пресметнала всичко:

— Да, така ще бъде по-добре… в много отношения… Аз ще го подготвя, ще му кажа, че свещеникът иска да го види… Или нещо такова… Ще съм ви благодарна, ако отидете да доведете свещеник. Той да не бъде придирчив, а да се задоволи само с една изповед и да ни отърве от всичко друго…

Дюроа доведе един стар, добродушен свещеник, който разбра положението. Когато влезе при умиращия, г-жа Форесте излезе и седна, заедно с Дюроа, в съседната стая.

— Това много го развълнува — каза тя. — Когато споменах за свещеник, лицето му беше в ужас, като че… като че той беше почувствал… почувствал… едно дихание… разбирате ли… Той разбра, че вече бе свършено и че трябваше вече да брои часовете…

Г-жа Форесте беше много бледа.

— Аз няма да забравя никога израза на неговото лице — каза тя. — В този момент той виждаше смъртта. Той я виждаше…

Двамата чуваха гласа на свещеника, който говореше високо, понеже беше малко глух. Той казваше:

— Но не, но не. Вие съвсем не сте в такова лошо положение, както си въобразявате. За доказателство може да послужи туй, че аз дойдох като приятел, като съсед.

Те не можеха да чуят какво каза Форесте. Старецът продължи:

— Не, аз няма да ви причестявам. Ние ще говорим за това, когато оздравеете. Ако искате да се възползвате от моето посещение, за да се изповядате малко, на мен ще ми бъде приятно. Аз съм пастор и използвам всеки случай да съм в услуга на паството си.

Настъпи дълго мълчание. Навярно Форесте говореше със своя беззвучен, задъхващ се глас.

След това изведнъж свещеникът започна да говори с друг тон, с тон на свещенослужител:

— Божието милосърдие няма край, изчетете Confiteor, мое чадо. Вие може би сте го забравили, аз ще ви помогна. Повтаряйте след мен: Confiteor Deo omnipotenti… Beatae Mariae semper virgini…

От време на време той спираше, за да може болният да повтаря след него. После каза:

— Сега се изповядайте.

Младата жена и Дюроа не се помръдваха от мястото си, обхванати от странно смущение, потресени, в печално очакване.

Форесте нещо избъбри, свещеникът повтори:

— Вие сте имали греховни наклонности… От какъв род, чадо мое?

Младата жена стана.

— Да идем в градината. Не трябва да чуваме неговите тайни — каза тя.

И те излязоха. Седнаха на една пейка край вратата, до разцъфнал розов храст и зад кошница, пълна с карамфили, които изпълваха въздуха със своите силни и приятни ухания.

Дюроа попита след късо мълчание:

— Много ли време още ще останете тук?

— О, не. Когато всичко свърши, аз ще се завърна — отговори тя.

— След десетина дни.

— Да, най-много.

— Той няма ли родители?

— Никого, освен братовчеди. Неговите родители са умрели, когато той е бил още съвсем млад.

И двамата гледаха, мълчейки една пеперуда, която събираше нектар от карамфилите, прехвръквайки от един на друг, с трептящи криле, чиито трептения продължаваха и когато тя кацаше.

Слугата съобщи, че свещеникът е свършил. Качиха се заедно горе. Форесте изглеждаше още по-отслабнал, отколкото през вчерашния ден. Свещеникът го държеше за ръката.

— Довиждане, чадо мое, аз ще дойда утре заранта.

Когато той излезе, болният, който се задушаваше, се опита да простре двете си ръце към жена си и прошепна:

— Спаси ме… спаси ме… мила моя… аз не искам да умирам… не искам да умирам… О, спасете ме… Кажете какво трябва да се направи, повикайте лекар… Ще взема всичко, което трябва… Аз не искам… не искам…

Той плачеше. Големи сълзи се търкаляха по неговите хлътнали бузи, а отслабналите краища на устата му правеха гримаса като на плачещо дете. После ръцете му, които паднаха върху леглото, започнаха да се движат бавно и непрекъснато, сякаш търсеха нещо върху покривката.

Жена му също се разплака, шепнейки:

— Няма нищо, няма нищо. Това е само криза, утре ще ти бъде по-добре. Ти вчера се умори много от разходката.

Форесте дишаше много по-бързо, отколкото заморено куче; той дишаше тъй ускорено, че дишането не можеше да се брои, тъй тихо, че едва се долавяше. Той повтаряше непрекъснато: