Ги Мопасан - Бел Ами

— Както виждаш — и отново отпусна глава.

Дюроа продължи:

— Дявол да го вземе, тук в сравнение с Париж, е чудесно. Там още е зима. Вали сняг, град, дъжд и тъй е тъмно, че трябва да се пали лампа още в три часа.

Форесте попита:

— Какво ново има в редакцията?

— Нищо ново. Назначиха за твой заместник малкия Лакрин от „Волтер“, но той не е подходящ. Време е да се завърнеш!

— Аз? Аз скоро ще отида да уреждам хрониката на шест стъпки под земята.

Мисълта за смъртта като идея фикс не излизаше от главата му, звънеше като камбана във всяка негова дума, във всяка мисъл.

Настъпи дълго мълчание, дълбоко и мъчително мълчание. Пламтящият залез бавно се губеше; планините чернееха на фона на червеното, тъмнеещо небе. Един цветен лъч, начало на мръкването, който още беше запазил отблясъка на умиращия пламък, проникна в стаята, озари мебелите, стените, покривките, ъглите със смесените тонове на мастилото и пурпура. Огледалото на камината, в което се отразяваше хоризонта, пламтеше също като някое грамадно кърваво петно.

Г-жа Форесте не мръдваше от мястото си, като продължаваше да стои гърбом към стаята и с лице към прозореца. Шарл започна да приказва с прекъсващ, задъхващ се, раздиращ душата глас:

— Още колко пъти ще мога да видя залеза на слънцето?… Осем… десет… петнадесет… или двадесет… може — тридесет… но не повече… Вие имате време, вие, другите… Но аз, с мен е свършено вече… И това ще продължава… след мен, сякаш още съм жив…

Той помълча няколко минути, после пак започна:

— Всичко това, което виждам, ми напомня, че няма да го видя повече след няколко дни… Това е страшно… да не мога да виждам нищо… нищо от това, което съществува… най-малките предмети, които пипаш — чашите… чинийките… леглото, където тъй приятно се почива… файтоните. Как хубаво е вечерно време да се поразходиш с файтон. Как обичах всичко това…

Той правеше с пръстите си върху ръчките на креслото нервни леки движения, сякаш свиреше на пиано. А когато мълчеше, беше по-тягостно, отколкото когато говореше, тъй като всеки чувстваше, че той мисли за най-страшното…

И Дюроа изведнъж си спомни това, което му беше казал Норбер дьо Варен преди няколко седмици: „Аз сега виждам смъртта тъй близо, че на мен често ми се иска да я прогоня с ръка… Аз я виждам навсякъде. Малките животни, премазани насред пътя, падащите листа, белият косъм, забелязан в брадата на някой приятел, ми късат сърцето и ми викат: «Ето я!»“

Тогава той не беше разбрал това; сега, като гледаше Форесте, той разбираше за какво е ставало дума. И го обхвана непозната, ужасна тъга, сякаш виждаше на това кресло, където се задушаваше този човек, ужасната смърт с издигната ръка. Искаше му се да стане, да избяга, да се върне веднага в Париж! О! Ако беше знаел колко е тягостно тук, не би дошъл никога.

Нощта беше изпълнила стаята, сякаш преждевременен траур беше обвил умиращия. Виждаше се само прозорецът, в чието светло стъкло се очертаваше неподвижният силует на младата жена.

Форесте попита раздразнено:

— Е, какво, няма ли все пак да донесат лампата? Ето какво означава грижи за болен…

Тъмната сянка на фигурата, която се очертаваше на стъклото на прозореца, изчезна и се чу звън на звънец, който се разнесе из цялата къща. Само след минута влезе един слуга и постави лампа върху камината. Г-жа Форесте попита мъжа си:

— Ще спиш ли или ще слезеш да вечеряш?

— Ще сляза — промълви той.

Докато чакаха вечерята, тримата постояха още около час неподвижно, казвайки си само от време на време някоя банална дума. Те се страхуваха от мълчанието, от тишината в тази стая, където вече витаеше смъртта.

На Дюроа му се стори, че вечерята е безкрайно дълга. Те ядяха мълчаливо, без шум. Слугата влизаше тихо, излизаше, донасяше порциите обут в меки пантофи, понеже тракането на обущата дразнеше Шарл. Само монотонното тиктакане на часовника нарушаваше тишината.

След вечерята Дюроа се оплака, че е уморен и се оттегли в стаята си. Облегнат на прозореца, той гледаше пълната луна, застанала насред небето, приличаща на грамадна глобусовидна лампа. Тя разстилаше върху белите стени на вилите своята матова и суха светлина и пръскаше над морето снопове от нежна движеща се позлата. Дюроа трескаво мислеше каква причина да намери, за да си отиде по-бързо. Хрумваха му хитрости, съчиняваше телеграми, получени уж от г-н Валтер, който го викаше да се върне.

Но неговото решение да избяга му се стори съвсем невъзможно. Когато се събуди на другия ден, той вече бе убеден, че г-жа Форесте няма да повярва на неговите измислици. Плашеше се от собствената си страхливост, поради която можеше да изгуби всичките облаги от своята преданост. Той си каза: „Пребиваването ми тук е отегчително, но в живота има и неприятни моменти. Трябва да издържа и без това няма да трае дълго“.