Ги Мопасан - Бел Ами

Дюроа не помръдваше, парализиран от учудване и радост: „Дуелът беше свършил!“ Трябваше да му измъкнат оръжието, понеже той продължаваше да го стиска в ръката си. Струваше му се, че се беше сражавал с целия свят. Дуелът беше свършил! Какво щастие. Обзет от смелост, той бе готов да предизвика когото иска.

Секундантите беседваха няколко минути за мястото и часа на срещата, на която трябваше да съставят протокола. После отново се качиха в колата и файтонджията, който се смееше на капрата, подкара конете, пляскайки с камшика си.

Четиримата закусиха на булеварда, обсъждайки станалото събитие. Дюроа разказваше за своите усещания:

— Аз съвсем не се страхувах. Нали забелязахте това?

— Да, вие добре се държахте — каза Ривал.

Когато протоколът бе съставен, дадоха го на Дюроа, за да го помести в хрониката. Той се изненада като прочете за двата куршума, разменени с г-н Луи Лангремон и, малко неспокоен, попита:

— Но ние изстреляхме само по един куршум.

Ривал се усмихна:

— Да, един куршум… всеки по един куршум… та стават два куршума.

Дюроа прие това обяснение за удовлетворително и повече нищо не попита.

Валтер го целуна.

— Браво, браво! Вие защитихте името на „Ла ви франсез“! Браво, Дюроа!

Вечерта Жорж Дюроа посети главните редакции и най-големите кафенета по булеварда. На два пъти се срещна със своя противник, който също демонстрираше дръзката публична защита на достойнството си. Те не се поздравиха. Ако единият от тях беше ранен, те щяха да си стиснат ръцете.

На другата сутрин, около единадесет часа, Дюроа получи малка синя депеша:

„Боже мой, колко се изплаших! Ела скоро на улица «Константинополска», за да те целуна, моя любов! Колко си храбър — аз те обожавам.

Жорж Дюроа се отзова на поканата и още щом се яви на срещата, тя се хвърли в прегръдките му, като го обсипваше с целувки.

— О, мили мой, ако знаеше как се вълнувах, четейки сутрешните вестници. О! Разкажи ми. Кажи ми всичко. Искам всичко да зная.

Жорж разказваше за случилото се с най-малките подробности.

— Навярно си прекарал страшна нощ преди дуела! — каза тя.

— Съвсем не. Спах много добре.

— Аз пък не бих мигнала. Разкажи ми как мина всичко на мястото на дуела.

— Когато застанахме един срещу друг, на двадесет крачки, на разстояние четири пъти по-голямо от тази стая, Жак, като попита готови ли сме, изкомандва: „Огън“. Аз веднага вдигнах ръката си и я прострях в права линия, но сгреших, като се мерех в главата. Моят револвер имаше много твърд спусък, а аз съм свикнал с револвер, спусъкът на който няма голямо съпротивление. Съпротивлението на спусъка отклони куршума. Все едно, той прелетя около моя противник. Той, безобразникът, също стреля добре! Неговият куршум профуча край лицето ми и аз усетих вятъра, който се беше образувал.

Тя беше седнала на коленете му и го държеше в прегръдките си. Кло шепнеше:

— Бедничкият ми, бедничкият ми…

Накрая, когато той свърши разказа си, тя каза:

— Аз не мога да живея без тебе! Но сега моят мъж е в Париж и това е съпроводено с неудобства. Често аз ще съм свободна сутрин по един час, преди ти да си станал, и ще мога да дойда да те целуна, но аз за нищо на света не бих влязла в твоята ужасна къща. Какво да правим?

Ненадейно на Жорж му дойде една чудесна мисъл и той попита:

— Колко плащаш тук?

— Сто франка на месец.

— Много добре, аз ще наема тази квартира и ще се пренеса в нея.

При новото ми положение моята не ме устройва.

Тя помисли няколко минути, после отговори:

— Не. Аз не искам.

Той се изненада:

— Защо?

— Защото…

— Това не е никаква причина. Тази квартира е тъкмо за мен. Аз съм тук. Аз ще остана тук.

Той започна да се смее.

— Но тя е на мое име.

Тя продължи да упорства:

— Не, не искам…

— Защо, кажи най-после?

Тогава тя нежно му прошепна:

— Защото тука ти ще се любиш с други жени, а аз не искам.

Той се възмути:

— Никога няма да бъде това. Аз ти обещавам.

— Не, все пак ти ще ги довеждаш.

— Аз ти се заклевам.

— Истина ли?

— Честна дума. Това гнезденце е наше, само наше.

И в изблик на любов тя го прегърна:

— Съгласна съм, мили мой. Но ако ти не устоиш на думата си дори веднъж, макар един само път, всичко между нас ще свърши завинаги.

Той се закле и решиха да се премести още в същия ден. После тя му каза:

— В неделя те каня вкъщи да обядваме заедно. Моят мъж те намира очарователен.

Дюроа се почувства поласкан.

— Ах, нима?…