Ги Мопасан - Бел Ами

Изплашен от гледката, която си представи, той бързо отиде до прозореца, отвори го и започна да гледа навън. Ледена студенина премина от главата до нозете му и той се отдалечи от прозореца. Реши да запали огън. И той се залови за работа. Когато се докосваше до какъвто и да е предмет, ръцете му се разтреперваха нервно, главата му се замайваше, сякаш беше пил. Мъчителни мисли не му даваха покой и той се питаше: „Какво да правя? Какво ще стане с мен?“ И отново започна да се движи из стаята като повтаряше машинално: „Трябва да бъда енергичен, твърде енергичен“.

По някое време се стресна, разтърси глава: „Ще трябва да пиша на родителите си. Може би ще ми се случи нещо“.

И той седна, взе лист пощенска хартия и написа: „Мили ми тате, мила ми мамо…“ Но това обръщение му се стори много фамилиарно в такива трагични обстоятелства. Той скъса листа и написа друго: „Мили ми тате, мила ми мамо, тази сутрин аз ще се бия на дуел и тъй като може да се случи…“

Той не посмя да напише останалото и се изправи. Отново го завладя тревожна мисъл. Днес ще трябва да се бие на дуел. Това е неизбежно. Какво става с него. Той искаше да се бие. Неговото решение беше окончателно. Но в същото време му се струваше, че няма да има сили да отиде дори на мястото, където ще бъде дуела. От време на време зъбите му глухо потракваха и той се питаше: „Дали друг път моят противник се е бил на дуел? Добре ли стреля? Ползва ли се с известност? Заема ли видно положение?“ Жорж никога не беше чувал неговото име. Но ако този човек не беше добър стрелец, не би се съгласил на опасния двубой с револвери.

И Дюроа за кой ли път си представяше сцената на дуела. Пред него една подир друга изплуваха и най-малките подробности на борбата. И изведнъж той видя точно пред себе си тази малка черна, дълбока и зловеща цев на револвера, откъдето трябваше да излезе куршумът. И изпадна в страшно отчаяние. Цялото му тяло трепереше. Стискаше зъбите си, за да не вика, изпитваше безумно желание да се търкаля по пода, да къса и хапе всичко, което му попадаше. Като видя до печката една чаша, той се сети, че в шкафа има бутилка питие, от която по навик от войнишките години си сръбваше сутрин по чашка. Като стисна бутилката, той жадно започна да пие направо от нея. Той я оставяше, само когато трябваше да си поеме въздух. Топлина, подобна на пламък, започна да му гори из стомаха, разля се из всичките му клетки и укрепи душата му. И изведнъж почувства, че му става горещо. Отвори прозореца. Денят настъпваше ясен и студен. Горе звездите сякаш умираха в глъбините на небето. Локомотивите с пищене започваха да излизат от депото, като всеки търсеше своята вагонна композиция. Други някъде отдалеч отправяха в простора остър зов и повтаряха своите пробуждащи викове, както правят петлите в селото.

„Аз може би повече няма да видя това“ — мислеше си Дюроа. Като чувстваше, че може отново да изпадне в отчаяние, сам започна да се окуражава: „Хайде, не трябва за нищо да мисля до момента на срещата. Това е единственото средство да бъда смел“.

Жорж Дюроа се залови с тоалета си. Бръснейки се, той още веднъж попадна под гнета на мисълта, че за последен път вижда лицето си. Отпи глътка питие и започна да се облича. Мъчително изминаваше последният час. Той ходеше назад — напред из стаята като се мъчеше да запази душевно равновесие. Когато почукаха на вратата, той едва не падна на гърба си — тъй силно беше вълнението му. Това бяха неговите секунданти. Вече!

Те бяха облечени в шуби. След като му стисна ръката, Ривал каза:

— Навън студът е чисто сибирски. — После попита: — Добре ли сте?

— Да, много добре.

— Спокоен ли сте?

— Много даже.

— Всичко ще бъде наред. Вече ядохте и пихте ли нещо?

— Да. Нямам нужда повече от нищо.

Буаренар, заради тържествеността на събитието, беше си сложил един жълто-зелен чуждестранен орден, който Дюроа никога не беше виждал досега.

Излязоха. Във файтона ги очакваше някакъв господин. Ривал го представи:

— Доктор льо Брюман.

Дюроа му стисна ръката:

— Благодаря ви.

След това понечи да седне на предната седалка, но нещо твърдо го накара да подскочи. Това беше кутията с револверите.

Ривал повтаряше:

— Не! Дуелистът и лекарят да седнат отзад!

Дюроа се подчини и седна до лекаря.

Секундантите също се качиха и колата тръгна. Кутията с револверите притесняваше всички, особено Дюроа, който предпочиташе да не я вижда. Опитаха да я сложат отзад, но тя ги блъскаше по хълбоците, после я поставиха между Ривал и Буаренар. През цялото време кутията падаше от седалката. Накрая я сложиха при краката си.