Ги Мопасан - Бел Ами

— О, не е добре, господине. Той няма да издържи дълго.

Салонът, в който Дюроа влезе, беше обвит с розов плат с гълъбови шарки. Голям и широк прозорец гледаше към града и към морето. Жорж шепнеше: „Дявол да го вземе, тук е хубаво като на чифлик. Откъде имат толкова пари?“

Шумът на рокля го накара да се обърне. Г-жа Форесте му подаде и двете си ръце:

— Колко е хубаво, че дойдохте!

И тя го целуна неочаквано. После те се спогледаха.

Г-жа Форесте беше малко бледа, отслабнала, но все пак свежа. Дори му се стори, че беше станала по-хубава. Тя прошепна:

— Той е много зле, разбирате ли, той усеща, че си отива и ме тероризира жестоко. Аз му казах за вашето идване. Но къде е вашият багаж?

Дюроа отговори:

— Оставих го на гарата, понеже не знам в кой хотел ще ме посъветвате да отседна, за да бъда по-близо до вас…

Тя се подвоуми, после каза:

— Вие ще се настаните у нас. Вашата стая вече е готова. Всеки момент той може да умре и ако това се случи нощем, аз ще бъда сама. Аз ще пратя да потърсят багажа ви.

Той се поклони:

— Както обичате.

— Сега полекичка — каза тя.

Той я последва. Тя отвори една врата на първия етаж и Дюроа видя до прозореца, седнал в едно кресло, завит, посинял под червената светлина на залязващото слънце един труп, който го гледаше. Той едва го позна, това бе неговият приятел. В тази стая се усещаше миризмата на разни лекарства — миризма в стая на всеки туберкулозен, която трудно може да се определи каква е.

Форесте вдигна бавно ръката си, с видимо усилие.

— Ето те — каза той, — ти идеш да ме видиш преди да умра. Благодаря ти.

Дюроа се опита да се пошегува:

— Да те видя умрял! Това не е нещо приятно и аз не бих дошъл за това нещо в Кан. Аз дойдох да те видя и да си почина малко.

Форесте каза:

— Седни — и той наведе глава, сякаш се пренесе в печални размишления.

Той дишаше някак бързо, тежко, изпускайки от време на време къси стонове, сякаш искаше да напомни на другите колко много е болен. Като разбра, че той не иска да говори повече, жена му се облакъти на прозореца и каза, показвайки хоризонта с движение на главата си:

— Вижте там! Нали е красиво?

Хълмът срещу тях, обсеян с вили, се спускаше чак до града, който беше разположен по дължината на брега в полукръгове. Едната му страна завършваше с насип, където се намираше старата част на града със старинна пожарна кула; другата достигаше до Кроазет, срещу Леринските острови. Те изглеждаха като две зелени петна върху съвсем синята вода. Човек можеше да помисли, че това са две големи плаващи петна.

В далечината, затваряйки хоризонта от другата страна на залива, като се издигаше над насипа и над пожарната кула, върху блесналото небе се очертаваше дълга верига от синкави планини — ту кръгли, ту островърхи, ту назъбени. Веригата завършваше с голяма пирамидовидна шапка, простряла основите си в широкото море.

Г-жа Форесте посочи:

— Това е Естерел.

Зад тъмните планини небето беше пурпурно, кърваво и позлатено дотолкова, че окото не можеше да издържи на този блясък. Дюроа, като не намираше по-подходящи думи, за да изкаже учудването си, прошепна:

— О, да! Това е чудесно!

Форесте обърна глава към жена си и помоли:

— Дай ми малко въздух.

— Пази се, късно е, слънцето залязва — отговори тя, — ще се простудиш, а знаеш, че при това състояние на здравето ти това ще ти навреди.

Той направи с дясната си ръка слабо, трескаво движение, като че искаше да удари с юмрук, и прошепна със злобната гримаса на умиращ. Устните му бяха изтънели, а страните хлътнали:

— Казвам ти, че се задушавам. Какво значение има за тебе дали ще умра един ден по-рано или по-късно, щом вече съм обречен…

Тя широко разтвори целия прозорец. Вятърът ласкаво погали и тримата. Това беше един топъл, нежен, мек вятър, предвестник на пролетта, напоен с уханието на разцъфтяващите дървета; най-силно се усещаше миризмата на смола и острото благоухание на еквалиптите.

Форесте поемаше въздуха със своето прекъсващо се и трескаво дишане. Той заби ноктите си в ръчките на креслото и каза с писклив, злобен шепот:

— Затвори прозореца. На мен това ми вреди. Предпочел бих да се задуша в някоя гробница.

И жена му затвори прозореца, после се загледа в далечината, като опря челото си до стъклото.

Дюроа се чувстваше неудобно, искаше му се да побеседва с болния, да го успокои. Но той не можеше да измисли нищо утешително.

— Значи и тук не се чувстваш добре? — попита той.

Форесте сви рамене и сърдито каза: