— Аз не искам да умра!… О! Боже мой… Боже мой… Какво е това, което става с мен? Аз няма да видя повече нищо… нищо… никога… О! Боже мой!
Той виждаше пред себе си нещо невидимо за другиго и тъй чудовищно, че в неговите фиксирани очи беше замръзнал ужасът. Ръцете му продължаваха своето страшно, еднообразно движение.
Изведнъж той се разтрепера от главата до нозете и прошепна:
— Гробища… мене… Боже мой!
Форесте млъкна. Лежеше неподвижен, задушен и вцепенен.
Времето минаваше. В съседния манастир часовникът удари дванадесет на обяд. Дюроа излезе, за да хапне малко. След един час той се върна. Г-жа Форесте отказа да обядва. Болният не мърдаше. Слабите му пръсти все още се движеха върху покривката, сякаш искаха да я метнат върху лицето му. Младата жена беше седнала в едно кресло, до самото легло. Дюроа седна в друго кресло до нея. Двамата мълчаха в очакване на най-страшното.
Беше дошла една медицинска сестра, изпратена от лекаря, която дремеше край прозореца.
Дюроа също задремваше, когато изведнъж почувства, че става нещо. Той отвори очите си тъкмо в този момент, когато Форесте беше затворил своите, подобно на две свещи, които угасват. Чу се слабо изхъркване и две струи кръв бликнаха от краищата на устата му и се стекоха по ризата му. Ръцете му престанаха да мърдат. Дишането спря.
Жена му разбра, че това беше краят и, като извика, падна на колене и заплака върху покривката. Жорж, изненадан и смаян, се прекръсти машинално. Медицинската сестра се пробуди, и като приближи до леглото, каза:
— Свърши се.
Дюроа, чието самообладание се върна, прошепна, като въздъхна облекчено:
— Не очаквах, че това ще стане толкова бързо.
Когато първото вълнение премина, след пролетите първи сълзи, те се заеха с всичко, което трябваше да се извърши около мъртвеца. Дюроа тича чак до вечерта.
Като се върна, той усети глад. И г-жа Форесте хапна малко; после отидоха в стаята на покойника, за да прекарат нощта около тялото му. Две свещи горяха върху нощната масичка, до една тарелка с вода, в която плаваше клонче от мимоза, понеже нямаше чимшир.
Дюроа и г-жа Форесте бяха сами около този, който не съществуваше вече. Те стояха без да говорят и, замислили се, гледаха в него.
Жорж, който се вълнуваше от настъпилата тайна около мъртвеца, гледаше в него втренчено, без да вдига очи. Погледът и мислите му като че бяха приковани в това изсъхнало лице, което изглеждаше още по-мършаво, поради мъждукащите пламъчета на свещите. Това беше той, неговият приятел, Шарл Форесте, който до вчера приказваше с него! Какво странно и ужасно нещо е това пълно изчезване на едно същество! О! Сега той си спомни думите на Норбер дьо Варен, който бе преследван от страха от смъртта: „Никога едно същество не се връща“. Ще се родят милиони и милиарди такива подобни, с две очи, един нос, уста, череп и мислите вътре в него, но този, който сега е прострян върху леглото, никога отново няма да дойде.
В продължение на много години той живееше, ядеше, смееше се, обичаше, както всички хора. Сега всичко това е минало. За него всичко е свършено завинаги. Един живот! Няколко десетки години и после нищо повече! Раждат се, израстват, наслаждават се, нещо очакват и после умират. Сбогом! Мъж или жена, ти никога няма да се върнеш на земята! И все пак всеки носи в себе си трескавия, неосъществим стремеж към вечност, всеки е нещо като вселена във вселената и всеки изчезва, изгаря безследно в кладата на новите поколения. Растенията, животните, хората, звездите, световете — всичко се ражда, после умира, за да придобие друг образ. Но никога едно същество не идва отново — нито едно насекомо, нито един човек, нито една планета!
Необясним, безграничен страх обхвана душата на Дюроа, страх пред това неизбежно небитие, което тъй мимолетно и тъй жестоко разрушава безследно всяко същество. Той вече чувстваше неговата заплаха над главата си. И си спомни за насекомите, които живеят само няколко часа, за животните, които живеят няколко дни, за хората, които живеят няколко десетки години, за планините, които живеят няколко хилядолетия или века. Каква е разликата между едните и другите? Няколко часа повече — ето всичко.
Дюроа се обърна, за да не гледа повече в мъртвеца. Г-жа Форесте, която беше навела главата си, изглежда също бе потънала в печални мисли. Нейните руси коси тъй красиво падаха върху печалното й лице, че сладка надежда се породи в душата на Жорж. Защо да се отчайва, когато пред него има още толкова години!
Читать дальше