Ги Мопасан - Бел Ами

Дюроа попита:

— Не може ли да се отвори малко прозорецът? Струва ми се, че въздухът е много развален.

Тя отговори:

— Да, наистина, аз също забелязах това.

Дюроа отвори прозореца. Цялата благоуханна свежест на нощта нахлу в стаята, като раздвижи пламъка на двете свещи, които горяха до леглото. Луната разливаше своето тъмно и спокойно тихо сияние над белите стени на вилите и над грамадната светеща повърхност на морето. Дюроа, който дишаше с пълни гърди, изведнъж се почувства препълнен с надежди, като че около него вееха крилата на приближаващото се щастие.

Той се обърна:

— Елате малко да се освежите — каза той. — Времето е чудно хубаво.

Тя се приближи спокойно и се подпря с ръце до него. И той тихо каза:

— Изслушайте ме и разберете добре туй, което искам да кажа. Не се възмущавайте от това, което говоря в един такъв момент. Но аз ще замина вдругиден, а когато вие ще се върнете в Париж, може да бъде късно. Чуйте… Аз не съм нищо повече от един бедняк, който няма нищо, цялата кариера на когото е бъдещето, както добре знаете. Но аз притежавам постоянство, малко интелигентност и съм на добър път, на добър път. Знае се какво може да даде един човек с положение, а един човек, който сега започва да устройва живота си, не се знае докъде ще стигне. Толкова по-зле или толкова по-добре в този случай. С една дума — аз вече ви казах веднъж, във вашия дом, че най-откровената ми мечта е да се оженя за такава жена като вас. Аз сега ви повтарям това мое желание. Не ми отговаряйте веднага. Позволете ми да продължа. Аз не ви правя сега предложение. Времето и мястото не са подходящи за това. Аз искам само да знаете, че можете да ме направите щастлив с една дума, можете да направите от мен другар, брат, ако поискате и мъж, че моето сърце, както и целият аз ви принадлежа. Аз не искам ей сега да ми отговорите, не искам. Когато се срещнем в Париж, вие ще ми дадете да разбера вашето решение. До това време нито дума, нали?

Той изказа всичко това без да я гледа, като че хвърляше думите в прострялата се пред него нощна тъма. Изглеждаше, че сякаш и тя нищо не беше чула; през цялото време стоеше неподвижна, гледайки също пред себе си, устремила неподвижен поглед към бледния пейзаж, осветен от луната. Те дълго време останаха един до друг; лакът до лакът, мълчаливи и замислени.

После тя прошепна:

— Стана малко студено — и като се обърна, отиде до леглото; той я последва.

Когато Дюроа се приближи до трупа, той усети, че Форесте наистина започва да мирише и отдалечи креслото си, защото не можеше да издържи дълго.

— Ще трябва утре заранта да го погребем — каза Жорж.

— Да, да. Разбира се, дърводелецът ще дойде към осем часа — каза тя.

И Дюроа, след като въздъхна, отрони:

— Бедно момче!

Тя също въздъхна високо и тъжно.

Сега двамата го поглеждаха от време на време, вече свикнали с присъствието на смъртта, като мислено се примиряваха със загубата на един близък човек. Те мълчаха, продължавайки нощното си бдение. Но към полунощ Дюроа заспа. Когато се пробуди, той видя, че г-жа Форесте също спеше, и като се настани по-удобно, той отново затвори очи, шепнейки: „Дявол да го вземе, хубаво е да дремнеш така“. Неочакван шум го накара да трепне. Влизаше пазачката. Г-жа Форесте, която беше на креслото срещу него, също се изненада. Тя беше малко бледа, но все така хубава, свежа, любезна, въпреки прекараната нощ върху канапето.

Изведнъж, като погледна в трупа, Дюроа се разтрепера и извика:

— О, брадата му!

Тя беше израснала за няколко часа, както би израснала върху лицето на жив човек. Те стояха смаяни от тази проява на живот в мъртвеца — сякаш се страхуваха от неговото възкръсване. Двамата изгубиха и ума, и дума.

Жорж и г-жа Форесте отидоха да си починат.

След като поставиха Шарл в ковчега, сякаш почувстваха веднага облекчение и успокоение. По време на закуската седнаха един срещу друг със силното желание да говорят по-утешителни, по-весели и оптимистични неща за живота. През широко отворения прозорец влизаше приятният полъх на пролетта, носеща благоуханния дъх на карамфилите, които цъфтяха до вратата, г-жа Форесте предложи на Дюроа да се поразходят из градината. Те вървяха бавно край малката морава, вдишвайки с удоволствие приятния въздух, пълен с мирис на бор и евкалипти.

Изведнъж г-жа Форесте заприказва, без да се обръща с лице към него, както той беше й говорил през нощта. Тя каза, като изговаряше думите бавно, със сериозен тих глас:

— Чуйте, мой скъпи приятелю, аз много мислих… вече… върху това, което вие ми предложихте и не искам да си заминете, без да получите от мене отговор. Все пак аз няма да ви кажа нито да, нито не. Ние ще почакаме, ще видим… Ще се опознаем по-добре. Аз искам вие от своя страна да помислите добре. Не се поддавайте на едно увлечение. Ако аз говоря сега с вас за това, преди бедният Шарл да е спуснат в гроба, то е така, защото смятам за нужно след вашите думи да ви запозная с някои мои възгледи, за да не храните дълго време надеждата, която ми изказахте, ако ние нямате един… един… характер, който да ме разбира и да ме поддържа. Разберете ме добре. Бракът за мене не е вериги, а едно сдружение. Аз разбирам това като свобода, пълна свобода във всичките ми постъпки, действия, излизания от къщи. Аз не бих могла да понасям нито контрол, нито ревност, нито разсъждения върху моето поведение. Разбира се, че аз се задължавам никога да не изложа името на човека, за когото ще се омъжа, никога да не го поставя в смешно или глупаво положение. Но, той от своя страна също трябва да се ангажира да вижда в мен жена, равна на него, една съюзница, а не една подчинена и послушна във всичко съпруга. Аз зная, че моите идеи не са като тези на всички други хора, но аз не мога да ги изменя. Ето всичко. Прибавям и това — не ми отговаряйте, това ще бъде безполезно и неуместно. Ние ще се видим и ще приказваме може би още за всичко това, но по-късно. Сега идете и се разходете малко. Аз ще отида при него.