Ференц Молнар: Момчетата от улица „Пал“

А майката на Немечек имаше достатъчно грижи, за да обърне внимание на армията, която крачеше след нея. Но пред входа на къщичката на улица „Ракош“ тя беше принудена да спре за миг, защото синчето й се откопчи от нея и нямаше земна сила, която би могла да го вкара във входа. Немечек се освободи от прегръдките на майка си и застана пред момчетата.

— Довиждане! — каза той.

Момчетата поред се ръкуваха·с него. Дланта му пареше. После той изчезна с майка си в тъмния вход. В двора се затръшна врата, едно малко прозорче се обля в светлина. И настъпи тишина.

Когато момчетата се съвзеха, разбраха, че никой не е мръднал от мястото си. Те безмълвно наблюдаваха двора, светлото прозорче, зад което малкият герой беше положен отново в леглото си. Най-после някой въздъхна много тъжно. Челе запита:

— Какво ще правим сега?

Тогава двама-трима тръгнаха по тъмната уличка към булеварда „Юлои“. Всички бяха уморени, битката ги беше изтощила. По улицата духаше силен и студен пролетен вятър, който донасяше ледения дъх на стопените снегове от планините.

После надолу към Ференцварош закрачи друга група. Пред входната врата останаха само Бока и Чонакош. Чонакош се притесняваше, чакаше Бока да си тръгне. Но понеже той не мръдна, тихо попита:

— Тръгваш ли?

Бока промълви тихо:

— Не.

— Оставаш ли?

— Да.

— Тогава… довиждане!

Чонакош си тръгна с бавни, провлечени стъпки. Бока погледна след него и видя, че и той се обръща понякога. После изчезна зад ъгъла. И малката улица „Ракош“, която кротко се гушеше до шумния, изпълнен с конски тропот булевард „Юлои“, затихна в тъмнината. Само вятърът свиреше по нея и караше да звънтят стъклата на газените улични фенери. При всеки по-силен напор на вятъра стъклата подрънкваха едно след друго и полюшнатите и игриви пламъчета на газените фенери сякаш си даваха някакви тайни сигнали. В този момент в безлюдната улица стоеше само генерал Янош Бока. А когато той огледа улицата и видя, че е останал самичък, сърцето му така се сви, че Янош Бока, генералът, се облегна върху дървената рамка на входната врата и заплака горчиво.

И той разбираше и знаеше това, което никой не смееше да изговори. И той виждаше как неговият редник постепенно и непоправимо гасне. Знаеше какъв ще бъде краят и че той скоро ще настъпи. Пълководецът победител не се срамуваше, че за първи път не е мъжествен и сериозен, не искаше и да знае, че се държи като дете, и продължаваше да плаче и хлипа:

— Малки приятелю… скъпи мой приятелю… миличък мой капитане…

Мина един човек и го попита:

— Защо плачеш, момче?

Той не отговори. Мъжът сви рамене и го отмина. После дойде някаква бедна жена с голяма кошница, спря се, но не каза нищо. Погледна го любопитно и също си отмина. Сетне дойде един нисичък мъж и зави към входната врата. Оттам той се обърна и го погледна. Позна го.

— Ти ли си, Янош Бока?

Бока го погледна:

— Аз съм, господин Немечек.

Беше шивачът, носеше костюм на ръката си. Връщаше се от Буда, където беше ходил да пробва тропосания костюм. Този човек разбираше Бока и не го попита: „Защо плачеш, момче?“ — нито го изгледа любопитно, а отиде при него, прегърна умната му главица и заплака по-силно и от него. Той плачеше така, че Бока отново стана генерал.

— Не плачете, господин Немечек — заутешава той шивача.

Шивачът изтри очите си с опакото на дланта и махна във въздуха, сякаш казваше: „Всичко ми е вече все едно, поне да си поплача малко“.

— Бог да те поживи, момчето ми! — каза той на генерала. — Иди си в къщи.

И той влезе в двора.

Бока също изтри очите си и въздъхна дълбоко. После огледа улицата и понечи да си тръгне. Но нещо сякаш го спираше. Знаеше, че не може да помогне на Немечек, но чувствуваше свое свято задължение да остане тук на почетна стража пред къщата на своя умиращ войник. Той постоя пред входа, после премина на другата страна на улицата и оттам загледа малката къщичка.

По малката глуха уличка отекнаха нечии стъпки. „Сигурно се прибира някой работник“ — помисли той и с приведена глава се заразхожда по тротоара. В главата му напираха странни мисли, каквито не бяха му идвали досега. Мислеше за живота и за смъртта, но не успяваше да намери отговори на тези големи въпроси.

Стъпките приближаваха все повече и сега му се струваше, че се забавяха. В сенките на къщите предпазливо се приближи някаква тъмна фигура и спря пред дома на Немечек. Погледна през входната врата, за миг влезе във входа и пак излезе. Спря… Почака… Започна да се разхожда нагоре-надолу пред къщата и когато стигна под близкия фенер, един полъх на вятъра развя палтото му. Бока погледна нататък. Под палтото лъсна червена риза.