Ференц Молнар - Момчетата от улица „Пал“

— При колибата! — кресна Фери Ач. — Да освободим нашите!

И лавината сякаш се обърна и затъркаля към колибата. Момчетата от улица „Пал“ не бяха подготвени за подобен обрат. Войската на червеноризците им се изплъзваше. Нещо подобно изпитва човек, когато зачуква гвоздей и изведнъж вижда, че той се е изкривил под ударите му. Така се изкриви наляво вражеската верига. Пред нея бясно тичаше Фери Ач, който обнадеждаващо викна:

— След мен!

Но в същия миг сякаш нещо се търкулна пред краката му и той внезапно спря. От колибата пред него изскочи една детска фигура. Главатарят на червеноризците се стъписа, а след него, блъскайки се един в друг, спряха и воюващите армии.

Пред Фери Ач стоеше едно малко момченце, с цяла глава по-ниско от него. Едно слабичко, русичко дете издигна високо и заканително двете си ръце. То викна с детско гласче:

— Стой!

Армията на момчетата от улица „Пал“, която се беше смутила от неочаквания обрат, изведнъж закрещя:

— Немечек!

И малкото, русичко, нежно дете с върховно усилие, с което болното му слабичко телце надви температурата, изгарящата висока температура и болезнения шемет, неочаквано грабна силния Фери Ач и по всички правила и закони го тръшна на земята.

След него и то се свлече в безсъзнание.

Сред червеноризците настъпи пълно безредие. Сякаш бяха ги ударили по главите. Главатарят им падна и с това реши и тяхната съдба. Момчетата от улица „Пал“ използуваха мигновеното стъписване. Те се хванаха за ръце, образуваха широка верига и затласкаха навън смаяната вражеска армия.

Фери Ач се изправи със зачервено от яд лице и с блеснали очи се огледа. Той отърси праха от дрехите си и видя, че е останал сам. Армията му, смесена с момчетата от улица „Пал“, се блъскаше вече някъде около вратата, а той стоеше сам и победен.

До него на земята лежеше Немечек.

Когато през вратата изблъскаха и последния червеноризец и залостиха резето след него, по лицата на момчетата засия победоносно опиянение. Разнесе се мощно „ура“ и викове на победа. Бока заедно със словака пристигна тичешком откъм парната резачка. Носеше вода.

Всички се събраха около просналия се на земята мъничък Немечек и тревожна тишина замени радостните, победоносни викове, които се разнасяха преди малко. Фери Ач стоеше настрана и гледаше навъсено победителите. В колибата пленниците продължаваха да буйствуват.

Но кой им обръщаше внимание.

Яно повдигна внимателно от земята Немечек и го положи върху насипа пред окопа. После двамата с Бока започнаха да разтриват с вода челото, очите и лицето му. След няколко минути Немечек отвори очи и с уморена усмивка изгледа околните. Всички мълчаха.

— Какво стана? — запита той тихо.

Но всички бяха толкова смутени, че не се и сетиха да отговорят на въпроса му. Гледаха го и му се удивляваха.

— Какво стана? — повтори той и седна на купчината пръст.

Бока пристъпи към него:

— По-добре ли си?

— По-добре.

— Нищо ли не те боли?

— Не. — Той се усмихна. После запита: — Победихме ли?

На този въпрос никой не можеше да мълчи и всички отговориха. От устата на всички се разнесе стреснато:

— Победихме!

Дори не поглеждаха към Фери Ач, който продължаваше да стои до една купчина дърва и наблюдаваше съсредоточено и сърдито фамилиарната сцена на момчетата от улица „Пал“.

Бока се обади:

— Накрая едва не загазихме, но благодарение на тебе победихме. Ако ти не беше се появил неочаквано сред нас и не беше изненадал Фери Ач, щяха да освободят пленниците от колибата и кой знае какво щеше да се случи.

Русичкото момче сякаш се разсърди при тия думи.

— Не е вярно — рече то, — говориш така, за да се зарадвам, понеже съм болен.

И Немечек поглади челцето си. Сега, когато кръвта се върна в лицето му, бузите му пак се зачервиха: виждаше се, че температурата го изгаря и измъчва.

— Ей сега — започна Бока — ще те занесем в къщи. Голяма глупост беше, че дойде. Не мога да разбера как са те пуснали родителите ти.

— Не са ме пуснали.

— Как така?

— Татко отиде някъде да пробва дрехи. А мама прескочи до съседите да стопли чорбицата ми. Тя не заключи вратата и каза, ако ми потрябва нещо, да й викна. Така останах сам. Седнах в леглото и се ослушах. Не чувах нищо, но ми се струваше, че чувам. Нещо бучеше в ушите ми, препускаха коне, свиреше тръба, разнасяха се викове. Чух гласа на Челе, който сякаш викаше: „Немечек, ела, защото сме в беда!“ — после чух как ти извика: „Недей да идваш, Немечек, не те искам, защото си болен. Добре ти беше с нас, когато играехме на топчета и се веселяхме, да не си луд да дойдеш сега, когато воюваме и когато ще загубим битката!“ Така каза ти, Бока. Чух, че каза това. После бързо скочих от кревата. Скочих и паднах, защото толкова време лежа и съм отслабнал. Но успях да се изправя, извадих от гардероба дрехите си… обувките и набързо се облякох. Бях вече облечен, когато се върна майка ми. Щом чух стъпките й, мушнах се обратно в леглото, както си бях с дрехите, завих се с юргана чак до брадата, за да не забележи, че съм облечен. Тогава майка ми рече: „Дойдох само да видя дали нямаш нужда от нещо“, а аз й отговорих: „Нямам“, и тя отново излезе, и аз побягнах от дома. Но аз не съм никакъв герой, защото не знаех, че е толкова важно да дойда, дойдох само така, за да повоювам заедно с другите, но щом видях Фери Ач, се сетих, че той е виновен, загдето не воювам с вас, нали той нареди да ме окъпят в студената вода, тогава много отчаяно си помислих: „Хайде, Ерньо, сега или никога“ — затворих очи и… и… го нападнах…