Ференц Молнар - Момчетата от улица „Пал“

Резервите се появиха и се хвърлиха в облака право върху атакуващите. Пехотата, свита в окопа, продължаваше да бездействува и чакаше реда си. От крепостите срещу бойната верига една след друга хвърчаха бомбите срещу бойната верига и много от тях се разбиваха в гърбовете на момчетата от улица „Пал“.

— Нищо! — викаха те. — Напред!

Вдигна се гъст облак прах. Когато в една-две крепости се свършиха бомбите, момчетата започнаха да хвърлят с ръце сухия пясък. А в средата на площадката, само на двадесет крачки от окопа, бушуваха, вкопчани една в друга, двете армии и от обгърналия ги прах и пясък само понякога се подаваше по някоя червена риза или червено-зелена шапка.

Армията на момчетата от улица „Пал“ беше вече изморена, докато войската на Фери Ач се беше хвърлила в боя с пресни сили. Настъпваха мигове, когато изглеждаше, че отбранителите приближават до окопа, което означаваше, че не могат да задържат червеноризците. А колкото повече се приближаваха армиите до крепостите, толкова по-точно улучваха бомбите. Барабаш отново насочи вниманието си срещу главатаря. Той обстрелваше Фери Ач.

— Нищо ти няма! — ревеше той. — Изяж го! Пясъкът е чист!

Барабаш стоеше горе на крепостта като някое пъргаво дяволче, кикотеше се, крещеше силно и същевременно мяташе със светкавична бързина бомбите. Резервните войски на Фери Ач напразно бяха домъкнали малки чувалчета с пясък. Те не можеха да ги ползуват, защото в битката им трябваше всеки човек. Наложи се да хвърлят чувалчетата.

В същото време двете тръби свиреха тревожно и непрекъснато. Колнаи от покрива на колибата, а по-малкият Пастор — от размесилата се тълпа. От окопа ги деляха вече само десет крачки.

— Е, Колнаи, покажи сега какво можеш! — викна Бока. — Слез в окопа, не обръщай внимание на бомбите и там долу надуй тревога. Нека онези в окопа започнат обстрел, а когато им се свърши пясъкът, да се впуснат в атака!

— Хахо, хей! — ревна Колнаи и скочи от покрива на колибата. Този път не запълзя по корем, а с вирната глава изтича към окопа. Бока извика след него, но гласът му се изгуби сред адското тропане под краката му, непрекъснатото тръбене и крясъците на вражеската армия. Той погледна след Колнаи, разтревожен дали ще успее да предаде нареждането, преди червеноризците да забележат укрилата се в окопа войска.

От тълпата се отдели някаква масивна фигура, която се нахвърли върху Колнаи, грабна ръката му и започна да се бори с него. Край. Колнаи вече не можеше да изпълни заповедта.

— Ще отида сам! — викна отчаяно Бока, скочи от колибата и хукна към окопа.

— Стой! — ревна към него Фери Ач.

Бока би приел борбата с главатаря на неприятеля, но с това щеше да рискува всичко. Ето защо той продължи да тича към окопа.

След него хукна и Фери Ач.

— Страхливец! — викна му той. — Бягаш от мен! Нищо, ще те стигна!

И той едва не го настигна в момента, когато Бока скочи в окопа и едва успя да викне:

— Огън!

В следващия миг хукналият насреща Фери Ач беше улучен едновременно от десетина бомби, които се изсипаха по червената му риза, по червената му шапка, по червеното му лице.

— Вие сте дяволи! — ревна той. — Сега пък издън земя стреляте!

По цялата бойна линия се развихри артилерийски огън. Крепостите обстрелваха отгоре, окопът отдолу. Сред взривовете на пясъка, в адския шум се примесиха бодри гласове. От окопа закрещяха и тези, които досега бяха принудени да мълчат. Бока сметна, че е настъпил решителният момент за последната атака. Той застана в края на редицата, от която само на две крачки Колнаи се биеше с един червеноризец. Изправи се над окопа, грабна и издигна червено-зеленото знаме и издаде последната заповед:

— Обща атака! Напред!

И наистина изпод земята изникна една нова армия. Тя нападна устремно и внимаваше да не се впусне в личен двубой. Момчетата крачеха в затворената верига към червеноризците и ги изтласкваха назад от окопа.

Барабаш се провикна от крепостта:

— Пясъкът свърши!

— Слизайте! Атака — отговори му тичешком Бока и тогава по стените на крепостите се появиха ръце и крака, артилеристите заслизаха. Те образуваха втората верига, която се движеше в крак след първата.

Сега борбата беше отчаяна. Червеноризците, предчувствувайки своята гибел, вече не спазваха правилата. Те се придържаха към правилата само докато мислеха, че могат да победят в законна борба. Сега те пренебрегнаха всички правила.

Това беше опасно. Те имаха надмощие, макар че бяха два пъти по-малко, отколкото момчетата от улица „Пал“.