Ференц Молнар - Момчетата от улица „Пал“

Русичкото момченце разказа всичко това с такъв жар, че се умори. То се закашля.

— Не говори повече — каза Бока, — друг път ще ни разкажеш. Сега ще те отнесем в къщи.

С помощта на Яно пуснаха един по един пленниците от колибата. Отнеха оръжието на тези, които бяха още въоръжени. И противниците омърлушено се заизнизваха през вратата на улица „Мария“. Тясното черно коминче пуфкаше и бълваше пара, този път като че ли на присмех. А парната резачка пищеше пронизително, сякаш и тя беше приятел на победоносната армия на момчетата от улица „Пал“.

Последен остана Фери Ач. Той продължаваше да стои до една купчина дърва, забил поглед в земята. Към него пристъпиха Колнаи и Челе, за да го разоръжат.

Бока ги спря:

— Оставете главатаря!

С тези думи той се изправи до Фери Ач.

— Господин генерал — каза той, — вие се бихте храбро!

Червеноризецът го погледна отчаян, сякаш му казваше с очи:

„За какво ми е сега твоята похвала?“

Бока се обърна и изкомандува:

— За почест!

При тази команда сред армията на момчетата от улица „Пал“ секнаха всякакви разговори. Всички вдигнаха ръка за поздрав. Пред тях, изпънат мирно, стоеше Бока, опрял ръка до шапката си. Трепна и простото реднишко сърце на болния Немечек. С голяма мъка той успя да се изправи, едва се задържа на крака, доколкото можеше, се изпъна мирно и отдаде чест. Той, бедничкият, отдаде чест на виновника за неговата тежка болест.

След като отговори на поздрава, Фери Ач си отиде, като отнесе и оръжието си. Беше единственият, който си отиде въоръжен. Останалото оръжие — прочутите копия с посребрени върхове и множеството индиански томахавки, увити в станиол, се търкаляха на купчина пред вратата на колибата. Върху третата крепост се развяваше възвърнатото знаме. В разгара на битката Гереб беше успял да го отнеме от Себенич.

— Гереб тук ли е? — попита Немечек с широко отворени от учудване очи.

— Да — приближи Гереб.

Малкото русичко момче погледна въпросително Бока. А той му отговори.

— Тук е, защото изкупи вината си. Сега му връщам отнетия чин поручик.

Гереб се изчерви.

Благодаря — каза той. После добави тихо: Но…

— Какво искаш да кажеш с това „но“?

Гереб отвърна смутено:

— Зная, че нямам право, защото това зависи от генерала, но… мисля… струва ми се, че Немечек все още е обикновен редник.

Настъпи дълбока тишина. Гереб беше прав. Сред големите вълнения всички забравиха, че този, на когото вече за трети път трябваше да благодарят за всичко, все още е редник.

— Прав си, Гереб — потвърди Бока. — Веднага ще се разпоредя. С настоящото удостоявам с чин…

Но Немечек го прекъсна:

— Не искам да ме удостояваш… не съм го направил затова… не съм дошъл за…

Бока се престори на строг. Той му се скара:

— Не е важно за какво си дошъл, а това, което си направил, след като си дошъл. Удостоявам Ерньо Немечек с чин капитан!

— Ура!

Ревнаха всички заедно. И всеки отдаде чест на новия капитан, дори подпоручиците и поручиците, а генералът, който стоеше най-отпред, отдаде чест съвсем по войнишки, сякаш той беше редник, а малкото русичко момче генерал.

Никой не забеляза, че зад гърба им през площадката прекоси бързо една бедно облечена женица, която се изпречи внезапно пред тях:

— Божичко! — изохка тя. — Тук ли си? Знаех си къде ще те намеря!

Беше майката на Немечек. Тя плачеше, горката, защото беше търсила навсякъде болния си син и тук се беше отбила само за да разпита момчетата за него. Всички я наобиколиха и започнаха да я успокояват. А бедната женица взе на ръце детето, уви го в шала си и го понесе към къщи.

— Да я изпратим! — викна Вайс.

Предложението се хареса на всички.

— Да я изпратим! — отговориха всички и започнаха да се приготвят. Пленените оръжия натикаха бързо в колибата и цялата армия се понесе след бедната женица, която притискаше сина си, за да го стопли със собственото си тяло, и крачеше бързо към къщи.

Строени по двама, момчетата от улица „Пал“ вървяха след нея. Вечерният здрач ги обгърна. По улиците палеха фенерите, а от магазините струеше обилна светлина по тротоарите.

Хората по улицата, които забързани отиваха нанякъде, спираха за миг при гледката на странното шествие. Отпред с разплакани очи бързаше слабичка руса женица, притиснала към себе си малко дете, което подаваше само носа си от големия шал, а след нея, по войнишки строени, по двама крачеха момчета с еднакви червено-зелени шапки на главите си.

Някои им се присмяха. Едно-две гаменчета им се присмяха дори гласно. Но момчетата не им обърнаха внимание. Самият Чонакош, който друг път за подобен смях отмъщаваше незабавно и по възможност най-строго, сега спокойно крачеше с другите, без да се засяга от закачките на разни чираци. Момчетата извършваха сериозно един свещен дълг и не можеше да ги смути и най-веселият или заядлив хлапак.