Ференц Молнар: Момчетата от улица „Пал“

Барабаш. Не се заяждам.

Председателят. Заяждаш се!

Барабаш. Не се заяждам!

Председателят. Дразниш ме!

Барабаш. Не!

Председателят. Добре, нека бъде твоята!

Рихтер. Уважаеми членове! Предлагам да запишем в голямата книга едно мъмрене на председателя, защото е пропуснал да изпълни задълженията си.

Членове. Правилно! Правилно!

Председателят. Моля, членовете на съюза да ми простят този път поне защото вчера воювах храбро като разярен лъв и бях адютант, и при най-голямата опасност изтичах до окопа и тогава неприятелят ме повали на земята, нали страдах за нашето владение, право ли е да страдам сега и загдето не съм дъвкал маджуна?

Барабаш. Това е друго!

Председателят. Не е друго!

Барабаш. Друго е!

Председателят. Не е друго!

Барабаш. Друго е!

Председателят. Добре, нека бъде твоята!

Рихтер. Моля, да бъде прието предложението.

Членове. Приема се, приема се!

Отляво. Не се приема!

Председателят. Да гласуваме!

Барабаш. Моля, гласуването да бъде поименно.

Гласуване.

Председателят. С три гласа мнозинство съюзът гласува мъмрене на председателя Пал Колнаи. Това е безобразие.

Барабаш. Председателят няма право да обижда гласове.

Председателят. Имам!

Барабаш. Нямаш!

Председателят. Имам!

Барабаш. Нямаш!

Председателят. Добре, нека бъде твоята!

По липса на други точки в дневния ред председателят закри общото събрание.

В малката жълта къща на улица „Ракош“ цареше тъжна тишина. Дори квартирантите, които обикновено се събираха на двора и високо клюкарствуваха, сега минаваха на пръсти пред вратата на шивача Немечек. Слугините отиваха да тупат дрехите и килимите в най-отдалечената част на двора, но и там ги тупаха много внимателно, за да не безпокоят болния. Ако килимите можеха да се чудят, сигурно се чудеха защо ли, вместо да ги тупат най-безпощадно както винаги, сега само лекичко ги потупват…

Квартирантите поглеждаха през стъклената врата:

— Как е момченцето?

И всички получаваха отговор:

— Зле, много е зле.

Добрите жени донасяха по нещичко:

— Булка, вземи това винце, хубаво е…

Или:

— Не се обиждайте, нося малко сладко…

Дребната руса женица, която с разплакани очи отваряше вратата, благодареше на добросърдечните съседки за подаръците, от които нямаше много полза. Тя дори каза на някои:

— От два дена вече не яде, бедничкият, едва успявам да му дам насила няколко лъжици млекце.

В три часа се върна шивачът. Беше ходил в работилницата, откъдето донесе работа. Той внимателно и тихо отвори вратата на кухнята и не попита нищо жена си.

Само я погледна. И тя го погледна. И двамата се разбраха. Те стояха мълчаливо един срещу друг, а шивачът дори не остави палтата, които беше донесъл.

После двамата влязоха в стаята; там на кревата лежеше момченцето. Някогашният весел редник, а сега тъжен капитан от улица „Пал“, беше се променил много. Беше отслабнал, косата му пораснала, лицето му хлътнало. Той не беше бледен и може би най-страшното беше това, че бузите му бяха винаги зачервени. Това не беше здрава руменина. Тя издаваше вътрешния огън който от дни насам непрекъснато го изгаряше.

Двамата застанаха до леглото. Те бяха обикновени бедни хора, преживели много скърби, премеждия и беди, и затова не се вайкаха. Само стояха с приведени глави, заболи поглед в земята. Сетне шивачът много тихо запита:

— Спи ли?

Жената не посмя да отговори с думи, само утвърдително поклати глава. Момченцето лежеше в леглото така, че не можеше да се разбере спи ли или е будно.

Отвън на входната врата леко се почука.

— Сигурно е докторът — прошепна жената.

Мъжът каза:

— Посрещни го!

Жената излезе от стаята и отвори. На прага стоеше Бока. По лицето на жената се появи тъжна усмивка, когато видя приятеля на сина си.

— Мога ли да вляза?

— Влез, сине.

Той влезе.

— Как е?

— Никак.

— Зле ли е?

И без да дочака отговор, влезе в стаята след жената.

Сега до леглото, без да проронят дума, стояха трима. Малкият болник сякаш почувствува, че го гледат, че заради него мълчат, и бавно, мъчително отвори очи. Първо той погледна с тъга баща си, после майка си. Когато накрая видя и Бока, той се усмихна и много тихо, едва чуто запита: