Ференц Молнар - Момчетата от улица „Пал“

— Сега не може…

— Времето е лошо…

— Другата седмица…

И те заповтаряха тъжните думи, които вече не смееха да му казват в очите:

— Когато оздравееш…

Ала всичко ги опровергаваше. Когато казваха, че времето е лошо, слънцето, животворното пролетно слънце, от което всичко се съживяваше и което не можеше да съживи единствено само Ерньо Немечек, блесна весело в малкия двор. Момченцето беше обхванато от истинска треска. То ръкомахаше бясно, пламна цялото и разширените му ноздри трепкаха. То продължи да говори.

— Площадката — викна то — е една цяла държава! Вие не знаете това, защото никога не сте воювали за родината!

Вън се почука. Жената излезе.

— Излез — каза тя на мъжа си, — чака те господин Четнеки.

Шивачът излезе в кухнята. Господин Четнеки беше столичен чиновник и шиеше дрехите си при Немечек. Когато видя шивача, той каза нервно:

— Какво става с двуредния ми кафяв костюм?

Отвътре долиташе тъжната реч:

— Тръбата свиреше… площадката беше потънала в прах… Напред! Напред!

— Извинете — каза шивачът, — ако искате, ваша милост, можем да направим проба, но ви моля тук, в кухнята… извинете… защото момченцето ми е много болно… лежи в стаята…

— Напред! Напред! — долиташе от стаята едно прегракнало детско гласче. — След мен! Пълна атака! Виждате ли червеноризците? Отпред върви Фери Ач със сребърно копие… сега ще ме хвърлят във водата!

Господин Четнеки се заслуша:

— Какво е това?

— Вика, горкото.

— Щом е болно, защо вика?

Шивачът сви рамене:

— Вече не е и болно… към края си е… от температурата бълнува, нещастното…

Той донесе от стаята двуредното кафяво сако, което беше тропосано с бели конци. Когато отвори вратата, от стаята се чу:

— Тишина в окопа! Внимание! Сега идват… тук са! Тръбачо, надуй тръбата! — Болното направи фуния с дланите си: — Трата… трата… тратата! — и кресна на Бока: — Свири и ти!

Бока беше принуден да направи фуния с ръцете си и двамата затръбиха: едно уморено, пресипнало, слабо гласче и един друг, здрав глас, който също звучеше много тъжно. Сълзите свиваха гърлото на Бока, но той продължаваше да тръби, не се предаваше и се преструваше, че и на него му е весело.

— Жал ми е — каза господин Четнеки, като се съблече и остана по риза, — но ми трябва кафявият костюм.

— Трата! Трата! — чуваше се от стаята.

Шивачът облече сакото и започна тихо да нарежда:

— Моля, стойте мирно.

— Убива ме под мишницата.

— Сега ще го поправя.

(— Трата! Трата!)

— Това копче е много високо, това зашийте по-ниско, обичам, когато подплънката лежи добре на гърдите.

— Добре, ваша милост.

(— Обща атака! Напред!)

— Струва ми се, че ръкавите са малко къси.

— Не мисля.

— Погледнете ги по-добре. Всички сака правите с къси ръкави, в това ви е бедата!

„Как ще ми е в това бедата!“ — помисли си шивачът и драсна с кредата по ръкава на сакото. А вътре в стаята шумът непрекъснато нарастваше.

— Хаха! — извика детското гласче. — Тук ли си? Ето те сега пред мене! Най-после ще те пипна, главатарю страшен! Ха сега, ха сега! Да видим кой е по-силният?

— Сложете вата — каза господин Четнеки. — В раменете и на гърдите, сложете малко отляво, малко отдясно.

(— Бум! Тръшнах те!)

Господин Четнеки свали кафявото сако и шивачът му помогна да си облече онова, с което беше дошъл.

— Кога ще стане?

— В други ден.

— Добре, но работете, за да не го получа пак след една седмица. Имате ли друга работа?

— Само детето да не беше болно, господине…

Господин Четнеки сви рамене:

— Това е много тъжно и аз много съжалявам, но вече ви казах, че костюмът ми трябва много спешно. Хващайте се на работа веднага!

Шивачът въздъхна:

— Ще се захвана.

— Моите почитания! — каза господин Четнеки и си излезе весело. От вратата той още веднъж се провикна: — Хващайте се веднага на работа!

Шивачът взе хубавото кафяво сако и си спомни думите на доктора. Трябваше да се погрижи за това, което е необходимо в такива случаи. Е, добре, ще се захване веднага за работа. Кой знае за какво ще потрябват парите, които ще получи за това хубаво кафяво сако? Може би тези няколко форинта ще даде на дърводелеца, на онзи дърводелец, който прави малките ковчези. А господин Четнеки ще се перчи гордо в новите си дрехи на разходка по булеварда край Дунава.

Шивачът се върна в стаята и веднага се залови да шие. Той вече не поглеждаше кревата, грабна бързо иглата и конеца, за да завърши по-скоро работата, щом тя не търпи отлагане. Трябваше да я свърши заради господин Четнеки, а може би и заради дърводелеца.