Ференц Молнар: Момчетата от улица „Пал“

Сега вече не можеха да удържат малкия капитан. Той набра сили и се изправи в кревата. Дългата му нощничка стигаше до глезените. Червено-зелената шапка се мъдреше на главата му, килната настрана. Той говореше задъхано и погледът му се рееше, без да вижда:

— Разрешете да доложа, господин генерал, тръшнах на земята главатаря на червеноризците, моля да бъда повишен! Имайте предвид, че съм вече капитан! Аз се бих за родината и ще умра за нея! Трара! Трара! Надувай, Колнаи!

Той се вкопчи с една ръка в таблата на кревата:

— Крепости, бомбардирайте! Хаха! Ето го! Яно! Пази се, Яно! И ти ще станеш капитан! Твоето име няма да впишат с малки букви! Пфу! Вие сте лоши момчета! Завиждате ми, че Бока ме обича, че съм му приятел, а вие не сте! Съюзът на маджунарите е глупост! Напускам съюза! — И по-тихо прибави: — Моля да се протоколира.

Шивачът, седнал на ниската масичка, нито чуваше, нито виждаше. Костеливите му пръсти се движеха чевръсто по ръкава на сакото, блясваха ту иглата, ту напръстникът. За нищо на света той не искаше да погледне към леглото. Беше го страх, че ако отклони поглед, изведнъж ще му се изпари желанието за всякаква работа, ще хвърли на земята хубавото кафяво сако на господин Четнеки и ще се захлупи до синчето си.

Капитанът седна в леглото и мълчаливо загледа юргана.

Бока запита тихичко:

— Измори ли се?

Немечек не отговори. Бока го покри. Майка му намести възглавницата под главата му:

— Стой мирно, почини си.

Болният погледна Бока, но личеше, че не го вижда. Лицето му придоби учуден израз. Той му каза:

— Татко…

— Не, не — запротестира сподавено генералът, — не съм ти татко… не ме ли познаваш? Аз съм Янош Бока.

Болният, без да разбира, повтори с уморен глас:

— Аз съм… Янош Бока… — Настъпи·продължително мълчание. Момченцето затвори очи и въздъхна силно и дълбоко, сякаш в неговото малко сърчице се беше събрала цялата човешка мъка.

Беше тихо.

— Може би ще заспи — прошепна дребната руса женица, която вече едва стоеше на краката си от продължителното бодърствуване.

— Да не го закачаме — отговори шепнешком Бока.

Те седнаха встрани на един вехт зелен диван. Шивачът прекъсна работата си, отпусна кафявото сако на коленете си и сведе чело върху ниската масичка. Всички мълчаха. Беше толкова тихо, че можеше да се чуе, ако бръмне муха.

От двора през прозореца долитаха детски гласове. Навън сякаш имаше много деца, които говореха тихо. Изведнъж познат глас прозвуча в ушите на Бока. Той чу едно име, което някой каза шепнешком:

— Барабаш.

Бока стана и на пръсти излезе от стаята. Когато отвори стъклената врата на кухнята и излезе на двора, видя познати лица. Близо до вратата стояха плахо група момчета от улица „Пал“.

— Ние сме — прошепна Вайс. — Дойде целият съюз на маджунарите.

— Какво искате?

— Донесохме му почетна диплома, на която с червено мастило е написано, че съюзът му се извинява и че в голямата книга сме написали името му само с главни букви. Донесохме и голямата книга. Тук е цялата делегация.

Бока поклати глава:

— Не можахте ли да дойдете по-рано?

— Защо?

— Защото сега спи.

Делегатите се спогледаха.

— Не можахме да дойдем по-рано, защото спорехме кой да бъде водач на делегацията. Спорехме половин час, докато изберем Вайс.

Жената се появи на прага.

— Не спи, пак забълнува — съобщи тя.

Момчетата стояха като заковани. Всички се стъписаха.

— Влезте, момчета — покани ги жената. — Може би ще дойде на себе си, като ви види.

И тя разтвори широко вратата пред тях. Те пристъпиха един след друг смутено, почтително, сякаш влизаха в храм. Още пред вратата сваляха шапки. И когато след последното момче вратата тихо се затвори, всички стояха в стаята онемели, застинали, с широко отворени очи. Гледаха шивача и кревата. Шивачът и сега не вдигна глава, стоеше облегнат на ръката си. Той не плачеше, изглеждаше само много изморен. А в леглото с отворени очи лежеше капитанът, дишаше тежко, дълбоко, безкръвните му устни бяха разтворени. Той не позна никого. Сигурно виждаше вече само неща, каквито здравите хора не виждат.

Жената подкани момчетата напред:

— Идете при него.

Те тръгнаха бавно към кревата. Но едва ходеха. Окуражаваха се един друг:

— Иди ти.

— Първо иди ти.

Барабаш се обади:

— Ти си водач на делегацията.

При тия думи Вайс бавно пристъпи до кревата. Останалите се наредиха зад него. Момченцето не ги погледна.

— Говори — прошепна Барабаш.