Ференц Молнар - Момчетата от улица „Пал“

И Вайс започна с развълнуван глас:

— Немечек… ти…

Ала Немечек не го чуваше. Задъхваше се и гледаше към стената.

— Немечек! — повтори Вайс и едва не се разплака.

Барабаш му се скара шепнешком:

— Не реви!

— Не рева — отвърна Вайс и се зарадва, че успя да отговори, без да заплаче. После той се съвзе. — Дълбокоуважаеми господин капитан! — започна той речта си и измъкна от джоба си някакъв лист. — Ние дойдохме… и аз, като председател… от името на съюза… защото ние сгрешихме… и ти искаме прошка… и в тази почетна диплома… всичко е написано…

Той се извърна гърбом. В очите му блестяха сълзи. Но за нищо на света не искаше да наруши тържествения тон, с който всички се гордееха така много.

— Господин протоколчик — прошепна той назад, дайте ми книгата на съюза.

Лесик му я подаде услужливо. Вайс я постави предпазливо в края на леглото и я разтвори там, където беше вписан протоколът.

— Погледни, ето го — каза той на болния.

Обаче очите на болния бавно се затвориха. Почакаха. После Вайс отново се обади:

— Виж.

Болният не отговори. Всички се приближиха до леглото. Разтрепераната жена едва си проби път сред момчетата. Тя се приведе над детето си.

— Знаеш ли — каза тя с чужд, учуден и разтреперан глас на мъжа си, — той не диша…

Тя сложи ухо на гърдите му.

— Не! — извика тя гласно, без да се интересува от нищо. — Не диша!

Момчетата се дръпнаха назад. Те стояха в ъгъла на стаята, притиснати един до друг. Съюзната книга падна от леглото разтворена, както я беше разтворил Вайс.

Жената започна да пищи:

— Ръцете му са студени!

И в голямата подтискаща тишина, която последва тези думи, се чу как шивачът, който дотогава седеше на столчето си неподвижен, склонил глава на ръката си, изведнъж се разрида. Тихо, едва чуто, както ридаят възрастните хора. Раменете му се тресяха от плач. Бедничкият, продължаваше да пази хубавото кафяво сако на господин Четнеки, защото го махна от коленете си да не го намокри със сълзите си.

А жената прегръщаше, целуваше малкото мъртво момченце, после коленичи до леглото му, зарови лице във възглавницата и започна да ридае. А Ерньо Немечек, секретар на Съюза на събирачите на маджун, капитан от площадката на улица „Пал“, бял като платно, със затворени очи, лежеше по гръб в леглото си и сега вече всички знаеха, че той не вижда и не чува това, което става около него, защото взорът на капитан Немечек беше отнесен от вълшебници там, където само такива като капитан Немечек чуваха нежна музика и виждаха сияйни простори.

— Късно дойдохме — прошепна Барабаш.

Бока стоеше сред стаята с обронена глава. Преди малко, само преди няколко минути, когато седеше на ръба на леглото, едва успя да потисне плача си. А сега учуден разбираше, че не може да заплаче, че няма сълзи. После се огледа с някаква неизмерима празнота в душата си. Забеляза момчетата, свити в ъгъла. Отпред стоеше Вайс с почетната диплома в ръка, която Немечек не можа да види.

Бока отиде при тях:

— Прибирайте се.

А те, горките, почти се зарадваха, че могат да се махнат оттук, от тази непозната стаичка, където приятелят им лежеше мъртъв. Един по един те се измъкнаха от стаята в кухнята, а оттам в слънчевия двор. Последен остана Лесик. Когато вече всички бяха излезли, той на пръсти отиде до леглото и безшумно вдигна от земята съюзната книга. Той погледна леглото и притихналия мъничък капитан.

После Лесик излезе след другите в слънчевия двор, където по недоразвитите дръвчета чуруликаха млади, весели врабчета. Момчетата стояха на двора и гледаха врабчетата. Не разбираха нищо. Знаеха, че приятелят им е мъртъв, и едновременно не разбираха това. Поглеждаха се учудено като хора, които съзерцават нещо съвсем неразбираемо, съвсем чуждо, което виждат за първи път в живота си.

Привечер Бока тръгна по улиците. Трябваше да учи, защото на другия ден имаше трудна програма. Имаше и латински. Отдавна не беше изпитван и беше сигурен, че учителят Рац ще го вдигне. Но нямаше желание да учи. Той бутна настрана учебника и речника и излезе от къщи.

Заскита безцелно по улиците. Избягваше улица „Пал“ и познатия квартал. Сърцето го заболя при мисълта, че днес на такъв тъжен ден трябва да види отново площадката.

Където и да вървеше, нещо все му напомняше за Немечек.

Булевард „Юлои“…

По него минаха тримата с Чонакош и Немечек, когато за първи път отидоха на разузнаване в Ботаническата градина.

Улица „Кьозтелек“…

Спомни си, че веднъж след училище спряха по средата на тази улица и Немечек, много сериозен, им разказа как предишния ден двамата Пасторовци са им заграбили топчетата в градината на музея. Чонакош отиде към тютюневата фабрика и от железния парапет на прозорчето на мазето смръкна тютюнев прашец. Как кихаха тогава!