Дейвид Морел - Огнена Сиена

Гласът на Малоун заскърца като два кремъка, търкани един в друг:

— Значи не ме познаваш така, както си мислех.

Джеб смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Да си спомняш някога да съм бягал от опасност?

— Никога.

— И този път няма да го видиш. Изобщо не ме интересува кой е и какъв е. За това, което ми направи, няма да му се размине толкова лесно. Тук живеех добре. Положих много усилия да го постигна. И изведнъж идва някакъв кучи син и ме съсипва само защото не можел да понася да му казват „не“. Е, сега ще разбере чие „не“ звучи като гръм от ясно небе.

— Ама чакай, аз не ти казвам да не си оправиш сметките. На твоя страна съм. Накарай го да си плати. Това, което искам да ти кажа, е да го направиш умната. Удари го там, където най боли.

— И как ще стане тая работа?

— Приеми поръчката, която ти предлага.

Прибоят гърмеше. Въпреки това тишината около тях сякаш се сгъсти.

— Да приема… — Малоун безпомощно махна с ръка, смаян от чутото.

— Управлението много отдавна се мъчи по някакъв начин да се добере до Беласар — каза Джеб. — Ако успеем да разберем какви са плановете му, може би ще успеем да ги осуетим. Обаче Беласар е от фамилия, която се е научила как да оцелява. Баща му е бил търговец на оръжие. Тъкъв е бил и дядо му, и прадядо му, и прапрадядо му, и така чак до Наполеоновите войни. Това не е просто семеен бизнес. То е в гените му. Има невероятна интуиция да избягва капани и да усеща кога го следят. Колкото пъти сме се опитвали да внедрим някого близо до него, все сме се проваляли. Обаче сега ни се удава добър случай.

— Това е някакъв майтап, нали? Едва ли искаш сериозно да ми кажеш, че трябва да му сътруднича?

— Да ни сътрудничиш.

— И ако Беласар наистина е пратил хора да ме следят, значи вече знае, че агент от ЦРУ се опитва да ме вербува.

— Аз съм просто стар приятел, който неочаквано ти идва на гости за седмица, за да се погмурка и да се помотае със сърфа из залива. Освен това, за целия останал свят аз все още работя в охранителната фирма. Ако Беласар тръгне да ме проверява, няма да открие никаква връзка между мен и Управлението. Този разговор изобщо не може да те компрометира.

— Аз обаче съм художник, а не шпионин.

— Работата е там, че се надявах да си останал и войник — каза Джеб.

— Това беше много отдавна.

— Беше твърде добър войник, за да си престанал да бъдеш такъв.

— Но престанах, забрави ли? — Малоун пристъпи към него. — Трябвало е да се сетиш, че повече на никого няма да позволя да ми казва какво да правя.

Прибоят сякаш изведнъж загърмя по-силно. До тях долетя мъглата от разбиващите се вълни и както стояха вторачени един в друг, тя ги лъхна като хладна милувка.

Джеб се отдръпна леко и затърка белега от куршума с пръст.

— Искаш ли да се махам?

— Какво?

— Приятели ли сме или да си търся хотел в града?

— Какви ги дрънкаш? Приятели сме, разбира се.

— Тогава ме изслушай.

Малоун вдигна ръце отчаяно.

— Моля те! — Джеб вложи огромно чувство в думите. — Искам да ти покажа някои неща.

Докато взетият под наем форд подскачаше из дупките по пътя, минаващ покрай покрити с увивни растения махагонови дървета, Джеб непрекъснато поглеждаше в огледалото дали не ги следят. По едно време вдигна дясната си ръка от волана и посочи с палец към куфара на задната седалка.

— Погледни там в страничния джоб.

Малоун неохотно се извъртя назад, наведе се и дръпна ципа на страничния джоб. Но онова, което намери, го изненада.

— Тук има само едно списание. „Глеймър“? Какво общо има някакво модно списание с цялата тази работа?

— Виж датата.

— Отпреди шест години?

— А сега огледай хубаво жената на корицата.

С нарастваща изненада Малоун се загледа в нея. Бе облечена в черна вечерна рокля, от която се виждаше само горната част. Линията на бюста й, майсторски предадена от фотографа, бе подчертана от перлена огърлица, обици в тон с нея и елегантна черна шапка с широка, леко увиснала напред периферия, която напомняше на Малоун изискания вид, който някои дизайнери придаваха на кинозвездите през петдесетте.

— Не знаех, че жените още носят шапки — каза Малоун.

— Тоя брой е посветен на ретромодата. Разгледай я по-добре.

Жената на корицата бе огнена брюнетка. Имаше здрава и силна фигура, която навеждаше на мисълта, че преди да се облече и да се нагласи така, е бягала или плувала. Макар че снимката я показваше само до кръста, Малоун оставаше с впечатлението, че е висока и ако човек я види в цял ръст, тялото й ще е спортно и привлекателно.