Дейвид Морел - Изгубеният брат

Вдясно от прозорците имаше сводест вход, който водеше към коридор. Видях стълбището към втория етаж. На площадката зад входната врата на къщата беше нагласена друга ловна пушка. И към нейния спусък беше прикрепена корда. Кордата минаваше през две макари и беше свързана с една кука, закована в горната част на вратата. Ако някой я отвореше и прекрачеше прага, изстреляните от пушката сачми щяха да го разполовят. За Пити не беше никакъв проблем да закача кордата за вратата, когато излиза от къщата и я затваря след себе си, и да я откача, когато се връща, като открехва леко вратата, колкото да провре през процепа ръката си. За всеки неканен гост обаче смъртта би била неизбежна.

Дали бях открил всички капани? Огледах коридора с присвити очи. Спрях погледа си върху една врата под стълбището. Бях сигурен, че тя ще ме отведе в мазето. Само няколкостотин стъпки ме деляха от Кейт и Джейсън.

Подът не беше застлан с килим. И изглеждаше солиден. Въпреки това аз отново тръгнах покрай стената, като се предвижвах напред инч по инч. Когато стигнах до вратата под стълбището, изпробвах кръглата й дръжка. Тя се завъртя свободно в ръката ми. Но от другата страна можеше да ме очаква друг капан. Така че извадих фенерчето от чантичката на кръста си, открехнах вратата не повече от инч и осветих с лъча му процепа от горе до долу, като търсех корда.

Вътре цареше непрогледен мрак. Отворих предпазливо вратата с още няколко инча и усетих някаква остра миризма, която напомняше на камфор.

Нафталинови топчета.

Отворих вратата по-шипоко, осветих вътрешността на помещението с фенерчето и видях палта и рокли, закачени на прът. Стенен гардероб. Не! Обзет от ярост, започнах да ръчкам между дрехите с дръжката на метлата. Потропах по пода. По стените. Никъде не звучеше на кухо. Къде, по дяволите, се намираше входът към мазето?

„Побързай!“

Припомних си предишната нощ, когато бях наблюдавал силуета на Пити през прозореца. Той готвеше нещо. После сянката му изчезна. Тогава предположих, че е отишъл да се храни в онази част на кухнята, която беше извън полезрението ми.

Ами ако е занесъл храната на Кейт и Джейсън?

В кухнята? Как? Там нямаше врата към мазето.

Прозрението ме шокира. Като се стараех да не позволявам на нетърпеливостта ми да ме направи невнимателен, се върнах по пътя, по който бях дошъл. Спрях само веднъж: да погледна през предните прозорци отвъд развълнуваните от вятъра храсталаци, за да проверя дали пикапът на Пити не се връща. После прескочих зейналия в пода люк между всекидневната и трапезарията и се втурнах в кухнята.

Нишата. Потропах по стените зад отрупаните с консерви лавици. Звучаха солидно. Сведох поглед към пода, осъзнавайки какво е направил Пити, и сграбчих тезгяха, върху който беше поставена ловната пушка. Издърпах го настрани и видях очертанията на друг люк. Върху капакът на този имаше халка. Вдигнах го и се втренчих в дървените стълби, които се спускаха надолу в мрака.

— Кейт! Джейсън!

Ехото се върна при мен.

Никой не извика в отговор.

Наклоних капака назад и го подпрях на лавиците зад него. После нагласих тезгяха така, че ако случайно падне, да не се захлопне и заключи. Зашарих с лъча на фенерчето си из мрака, видях електрически ключ върху един стълб около пет стълби по-надолу, изпробвах първото стъпало и се наканих да се спусна по останалите с облекчение, за да включа осветлението в мазето.

„Не!“ — спрях се аз. Пити не би бил толкова глупав, че да заложи клопки само на първия етаж на къщата. Бях стигнал дотук, защото се бях поставял на негово място. Трябваше да разсъждавам като него. И така: какво би направил Пити, за да защити мазето?

Все още държах метлата. Протегнах я надолу, натиснах електрическия ключ…

И залитнах назад заради електрическата дъга, която проблесна от ключа, овъглявайки дървената дръжка. Проблясъкът беше ослепителен, а силата на токовия удар толкова голяма, че изби метлата от ръката ми. Усетих в дланта си пробождане от краткотрайния досег с електричеството.

От фалшивия ключ се вдигна пушек. Във въздуха се разнесе мирис на изгоряли жици, а аз зашарих отново с фенерчето и слязох предпазливо няколко стълби по-надолу. Преди да стъпя с цялата си тежест върху някоя от тях, се хващах за горната, за да имам опора в случай, че тази под краката ми се счупи. Колкото по-надолу слизах, толкова по-слабо чувах воя на вятъра. Лъчът на фенерчето ми разкри съдържанието на мазето — кашони, дърводелски тезгях с инструменти по стената над него, лавици с консерви, пералня, сушилня, нафтова печка, мивка и бойлер. Над мивката имаше закован с дъски прозорец. Стените и пода бяха от стар бетон. По тавана минаваха тръби, жици и напречни греди. Въздухът миришеше на плесен.