Дейвид Морел: Изгубеният брат

Слязох по-надолу и видях на един стълб в основата на стълбището друг електрически ключ. Докато се спусках към него, вдигнах дръжката на метлата, от мястото, където беше паднала. Натиснах с краят й ключа и този път той се оказа истински. На тавана на мазето светнаха крушки: слаби крушки — шейсетватови, — но вече можех да изгася фенерчето.

— Кейт! Джейсън!

Ехото отново повтори имената им.

И отново не чух приглушения отговор, който очаквах.

Ориентирах се. Стената, която гледаше към градината зад къщата, се падаше от лявата ми страна. Но на нея нямаше врата, само някакъв висок предмет, приличащ на етажерка за книги, върху който имаше буркани с консервирани праскови и круши. Разгледах я от различни ъгли, търсейки друг капан. Отстъпих предпазливо наляво и я натиснах с дръжката на метлата.

Етажерката се отмести.

Показах главата си на няколко инча от ръба й и надникнах в отвора. Тунелът беше дълъг около петнайсет фута. Тук бетонът беше гладък и изглеждаше сравнително нов. Пити беше изкопирал замисъла на Орвал Дант, само че, за разлика от него, беше направил и тавана от бетон.

В края на тунела имаше обкована с метал врата. И тя беше снабдена с въртящо се резе, но то нямаше врътка, с която да отворя вратата. Вместо това имаше ключалка и аз нито за миг не се усъмних, че тя е заключена.

Исках да се втурна към вратата, но се поколебах. Защо му беше притрябвало на Пити да хвърля допълнителни усилия да строи тунел, вместо да изгради килията непосредствено до самата къща? Последният вариант беше по-бърз и по-лесен. Беше ли се придържал Пити сляпо към замисъла на Орвал? Или тунелът съдържаше допълнителен капан?

Огледах голите под, стени и таван, но не забелязах нищо подозрително. Вече се канех да извикам отново имената на Кейт и Джейсън, когато внезапно проумях ролята на тунела. Ако някой непознат влезеше в мазето, Кейт и Джейсън щяха да са твърде отдалечени, за да го чуят или да бъдат чути.

Но как щях да отворя вратата? Като видях, че пантите й се намират от страната на тунела, аз се насочих надясно, към тезгяха. Грабнах чук и длето…

И замръзнах, понеже чух някакъв звук.

Нещо капна. В абсолютната тишина на мазето едва доловимият звук прозвуча съвсем отчетливо. Задържах погледа си върху мивката, но кранчетата й изглежда бяха затегнати здраво. От тях не капеше вода.

Кап. Завъртях се, опитвайки се да определя посоката, от която беше дошъл звукът. Кап. Кап. Равномерен звук. Постоянен.

Насочих вниманието си към пространството под стълбището. Върху една тръба, която се подаваше от стената. Кап. Кап. После долових миризмата. Кап. Бензин. Процеждаше се от тръбата и се разстилаше по бетонния под. Изтичането му навярно бе започнало, когато натиснах фалшивия електрически ключ. Последният капан на Пити. Ако другите пропаднеха, когато на пода се събереше достатъчно бензин, той щеше да се възпламени от скрит детонатор. Къщата и нарушителят, доказателствата против Пити — всичко щеше да бъде унищожено.

Стиснах чука и длетото и се втурнах в тунела. Трескавите ми стъпки отекнаха между бетонните стени. Пробвах дръжката и се уверих, че вратата е заключена. Поставих върха на длетото под главата на нита на една от пантите и, като я ударих с чука нагоре, го извадих от гнездото му. Нитът издрънча на пода. Повторих същата операция с другите два нита и започнах да дърпам вратата откъм пантите, напъвайки се да я отворя.

— Кейт! Тук съм! — Заблъсках по вратата. — Джейсън, аз съм баща ти! Ще ви измъкна оттук!

Но те не потропаха по вътрешната страна на вратата. Нямаше приглушени викове в отговор.

Вратата не помръдваше. Погледнах резето с надеждата, че ще успея да го отворя с отвертка и да разглобя ключалката, но Пити беше изпилил главите на болтовете му.

С длетото и чука ударих по стената непосредствено до резето. Разхвърчаха се парченца бетон. Ударих по-силно и ръцете ме заболяха. Този път отломките бяха по-големи. Тревожех се, че мога да причиня искри, които да подпалят бензиновите изпарения, но нямах избор. Трябваше да направя нещо, каквото и да е , преди къщата да експлодира. Надявах се да оголя езика на резето, но вместо това се натъкнах на солидна метална втулка, в която се намираше езикът. Доколкото ми беше известно, такива втулки понякога биваха зазидани на няколко фута навътре в стената. Щеше да ми трябва цял ден, за да изкъртя толкова много бетон.

Изтичах обратно при дърводелския тезгях и прегледах инструментите над него за железен лост. Такъв нямаше. Завъртях се към лопатата и мотиката, облегнати до тезгяха, търсейки брадва, с която да си пробия път през облицованата с метал врата.