Брад Тор: Последният патриот

МЕМОРИАЛЪТ НА ДЖЕФЕРСЪН, ВАШИНГТОН

неделя вечер

Андрю Салям пристъпи иззад бронзовата статуя на Томас Джеферсън и попита:

— Сама ли си?

Двадесет и три годишната Нура Халифа кимна с глава.

Гъстата й тъмна коса се спускаше почти до гърдите й. Под лекото й сако се очертаваха извивките на тялото й и тънкият й кръст. За момент му се стори, че долавя парфюма й, но това вероятно беше ароматът на вишневите цветчета, които лекият бриз беше довял през езерото. Не трябваше да се среща с нея насаме през нощта. Допусна грешка.

Точно тази грешка позволи на страстта, която изпитваше към нея, да замъгли ума му. Салям го осъзнаваше. Тя беше прекрасна, привлекателна жена, но беше негов информатор. Беше я вербувал и от него зависеше как ще се развият отношенията им. Колкото и да си мислеше, че са създадени един за друг, колкото и да му се искаше поне веднъж да усети устните й, да притисне тялото й и да вдиша аромата й, трябваше се овладее. Агентите на ФБР контролират емоциите си, а не обратното.

Андрю Салям се пребори със желанието си и попита делово:

— Защо ми се обади?

— Исках да те видя — отвърна Нура и пристъпи към него.

Мина му през ума да протегне ръка и да я спре. Боеше се, че няма да успее да се въздържи, ако е твърде близо до нея. Сетне видя сълзите, които се стичаха по лицето й, и без да мисли разтвори ръце.

Нура се приближи и той я притегли към гърдите си. Докато тя хълцаше, той сведе глава към косите й и ги остави да галят лицето му. Играеше си с огъня. Осъзна, че прави грешка. Хвана я нежно за раменете и я отблъсна от себе си.

— Какво се е случило?

— Искат да убият чичо ми — успя да промълви тя.

Салям беше смаян.

— Сигурна ли си?

— Мисля, че вече са наели убиеца.

— Почакай, Нура. Да наемеш убиец не е чак толкова просто — започна той, но тя го прекъсна.

— Казаха, че е станало прекалено опасно и проблемът трябва да се разреши.

Салям се наведе и я погледна в очите.

— Споменаха ли името на чичо ти?

— Не, но и не беше необходимо. Зная , че искат да го убият.

— Как разбра?

— Задаваха ми много въпроси за него и за работата му. Андрю, трябва да направим нещо. Трябва да го намерим и да го предупредим. Моля те.

— Да, ще го направим — каза Салям и се огледа. — Но първо трябва да ми разкажеш всичко, което си чула, колкото и маловажно да ти се струва.

Нура трепереше.

— Как дойде дотук? — попита той. Свали палтото си и я наметна.

— Взех метрото. Защо?

Въпреки че по това време на нощта в мемориалния комплекс нямаше никой, Салям се притесняваше, че нямат никакво прикритие. Имаше странното усещане, че някой ги наблюдава.

— По-добре да отидем някъде другаде. Колата ми е наблизо. Искаш ли да се поразходим?

Нура кимна. На излизане от мемориала Салям обгърна с ръка раменете й. Докато вървяха, Нура започна да му разказва какво беше научила.

Ако беше по-внимателен и не беше зает с мисълта колко е хубаво да я усеща до себе си, може би щеше да има време да реагира, когато двамата мъже изскочиха от сенките.

РИМ, ИТАЛИЯ

понеделник вечерта

Центърът за фоторепродукция, подвързване и реставриране на Италианския държавен архив, известен като ЦФПР, се намираше в непретенциозна постмодерна административна сграда на три преки от река Тибър, на Виа Костанца Баудана Ваколини № 14. Той се славеше като една от най-добрите служби за съхраняване на архивни материали, както и с младия си помощник-директор, Алесандро Ломбарди, който с нетърпение очакваше вечерта.

— Dottore, mi scusi 1 1 Dottore, mi scusi (итал.) — Извинете ме, докторе. — Б.пр. — каза Ломбарди.

Д-р Марван Халифа, прочут ислямски учен и специалист по Корана, едва прехвърлил шестдесетте, с хубаво лице и спретнато подрязана брада, вдигна поглед от бюрото, на което работеше.

— Да, Алесандро?

Италианецът пусна най-чаровната си усмивка и попита:

— Рано ли ще свършим тази вечер?

Д-р Халифа се засмя и остави писалката си.

— С друга ли имаш среща?

Ломбарди се приближи и показа на гостуващия учен една снимка на мобилния си телефон.

— А какво стана с блондинката?

Ломбарди сви рамене.

— Това беше миналата седмица.

Халифа отново взе писалката си.

— Предполагам, че ще свърша до един час.

— Един час! — възкликна Ломбарди и събра умолително ръце. — Dottore , ако не тръгна сега, всички добри маси навън ще са заети. Моля ви. Когато времето е толкова хубаво, на италианците не им е позволено да работят до късно. Това е държавна политика.