Брад Тор: Последният патриот

Откритието беше от такова значение, че нощем Халифа почти не можеше да затвори очи. Всичко пасваше идеално с един друг проект, върху който колегата му Антъни Никълс работеше в Америка и той имаше чувството, че сам Аллах направлява изследванията му, че това е Неговата божествена воля.

Всеки ден, когато не беше на работа, единственото, за което мислеше Халифа, беше да се върне по-скоро в ЦФПР и да продължи с изследването на фрагментите. Макар че във вечери като тази присъствието и техническите умения на Ломбарди да му липсваха, истината беше, че той не си даваше сметка кога си е тръгнал младият италианец. Всъщност Халифа често беше погълнат до такава степен от работата си, че почти не забелязваше Ломбарди, дори когато стоеше пред него до бюрото му.

Ученият отново се върна към огромната по обем информация, съхранена в един очукан лаптоп „Тафбук“ и изтегли едно от тридесет и двете хиляди изображения, които вече бяха архивирани дигитално от италианските специалисти. Можеше да прекоси стаята и да вземе оригинала, но често това не беше необходимо, защото отварянето на дигитални изображения беше много по-лесно.

Халифа работеше върху подреждането на шест късчета с текст, написан на диалекта хиджази, когато една сянка падна върху бюрото му.

— Какво забрави този път, Алесандро? — попита ученият, без да вдига глава.

— Нищо не съм забравил — отговори му дълбок, непознат глас. — Ти си забравил.

Д-р Халифа вдигна поглед и видя един мъж в дълго черно расо с бяла якичка. Облеклото му не беше нещо необичайно за Рим, особено в близост до Ватикана. Но въпреки, че ЦФПР понякога изпълняваше поръчки на Светия престол, Халифа никога не беше виждал свещеник вътре в сградата.

— Кой сте вие?

— Няма значение — отвърна свещеникът като се приближи. — Искам да поговорим за вярата ти.

— Сигурно сте се объркали, отче — каза Халифа и се изправи на стола. — Аз не съм католик, а мюсюлманин.

— Знам — отвърна тихо свещеникът. — Затова съм тук.

Човекът в черно внезапно се озова зад Халифа. Едната от големите му груби ръце подхвана брадичката на учения, а другата сграбчи главата му отстрани. Със силно изпукване пречупи шията на учения. Застана неподвижно за момент, притиснал почти нежно трупа към гърдите си, след това отстъпи назад и го пусна. Главата на Халифа се удари в масата и тялото му се свлече от стола.

Свещеникът го повлече по пода и го остави в основата на една стълба, която водеше към малка архивна библиотека. Да подпали пожар му отне само няколко секунди.

Два часа по-късно, след като взе душ и се преоблече, убиецът седеше в хотелската си стая и изучаваше лаптопа на Халифа. За петнайсет минути той успя да разкрие паролата на електронната му поща и един от имейлите там потвърди всичко, което искаше да знае.

Марван,

Най-после има добри новини! Намерихме книгата. Един търговец на име Рене Бертран ще я донесе в Париж за панаира на антикварните книги. Ще се срещна с него там, за да договорим покупката. Както знаеш, средствата ми са ограничени, но вярвам, че ако успеем да се спазарим, книгата ще бъде наша!

Както се договорихме, с теб ще се срещнем следващия понеделник, в 9:00 часа сутринта, в читалнята за Близкия изток на Библиотеката на Конгреса — най-после ще имаме книгата и ще можем да се заемем с разчитането на мястото, където се намира последното откровение!

Убиецът беше следил Халифа достатъчно дълго, за да знае кой е изпратил писмото и за какво става въпрос. Съществуваше паралелен и потенциално още по-опасен проект, по който до този момент, изглежда, нямаше развитие. Очевидно нещата се бяха променили — при това не за добро.

Затвори лаптопа и през следващите няколко часа обмисляше последствията от това, което беше научил. Когато анализира цялата ситуация, той отново включи компютъра. Изготви доклада си, приложи свързаните с проблема имейли на Халифа и Антъни Никълс и го изпрати на шефовете си заедно със своя коментар.

След двадесет минути намери отговора, скрит в папката за чернови на общия имейл адреса, който използваха. Убиецът получи зелена улица за операцията в Париж. В края на съобщението шефовете му го уведомяваха, че ще му преведат пари в Париж и ще направят всичко друго, което е необходимо. Поздравяваха го за успеха му в Рим.

Убиецът изтри съобщението от папката и излезе от електронната поща. Каза молитвите си, изключи телефона и окачи на вратата табелка „Не ме безпокойте“. На другия ден трябваше да потегли рано сутринта и се нуждаеше от почивка. Следващите няколко дни щяха да бъдат много напрегнати. Шефовете му бяха съгласни, че загубеното откровение на пророка Мохамед трябва да си остане завинаги тайна.