Брад Тор: Последният патриот

Проектът „Апекс“ беше под шапката на малко известен отдел на Департамента по вътрешна сигурност, известен като Бюро за международна помощ при разследване, накратко БМПР. Формално мисията на БМПР беше да оказва съдействие на полицейските сили, армията и разузнавателните агенции на други страни за предотвратяване на терористични действия. В този смисъл задачата на Харват съответстваше с официалната дейност на БМПР. На практика обаче след събитията от 11 септември 2001 г. той беше свръхсекретен войник, когото президентът изпращаше срещу враговете на Съединените щати навсякъде, по всяко време и въоръжен с всичко, което му е необходимо, за да си свърши работата.

Но с тази част от живота на Харват беше свършено. Минаха години, докато осъзнае, че кариерата му в борбата против тероризма е несъвместима с това, което наистина желаеше — да има семейство, да има кой да го чака, когато се прибере у дома, да има някой, с когото да сподели живота си.

Да започне връзка за него не беше проблем. Проблемът беше да задържи тази връзка. Трейси Хейстингс беше най-хубавото, което се бе случило в живота му, и той нямаше намерение да я остави да си отиде. За пръв път от много време Скот Харват беше наистина щастлив.

— Не се налага да се върнем веднага — каза Трейси, прекъсвайки мислите му. — Можем да почакаме до ноември, нека първо да минат изборите. След това идва Коледа, президентът ще встъпи в длъжност през януари. Ако не пренапишат конституцията и не изберат Рътлидж за трети мандат, ще работиш със съвсем нов президент.

Харват тъкмо се канеше да й отговори, когато погледна случайно към улицата и забеляза един добре облечен арабин да вади парче тел изпод сакото си. Мъжът отключи без усилие едно бледосиньо пежо, качи се в него, затвори вратата и се скри от погледа му под линията на прозореца.

Без да знае защо, нещо вътре в Харват му подсказа, че това не е просто кражба на кола.

В Париж сигурно често се крадяха коли, но Харват никога не беше виждал такава кражба. Не беше виждал никога и толкова елегантно облечен крадец.

Колкото и да се мъчеше да се отърси от стария си начин на живот, инстинктът му работеше и не пропускаше нищо от заобикалящата го среда. Ако на едно овчарско куче му е омръзнало да гони вълците, това не значи, че на вълците им е омръзнало да нападат овци.

— Какво има? — попита Трейси, проследила погледа му към улицата.

— Някой току-що се вмъкна в чуждо пежо.

И двамата чуха как моторът на колата запали и главата на крадеца се появи над контролното табло. Вместо да потегли, той просто си седеше вътре.

— Какво прави той? — попита тя.

Харват тъкмо щеше да отговори, когато видя да се приближава един сребрист мерцедес седан. Крадецът сигурно също го беше видял, защото веднага даде мигач и се отдели от тротоара, като освободи място за паркиране на мерцедеса.

Харват беше прекарал достатъчно време в градове като Ню Йорк, за да знае, че хората са способни на какво ли не, само за да си осигурят място за паркиране, но чак пък да откраднат кола? Беше просто нелепо.

След като пежото потегли, мястото му бе заето от мерцедеса.

Едва беше паркирал и един друг добре облечен арабин отвори вратата, огледа улицата в двете посоки, излезе и тръгна нанякъде.

Трейси отново погледна Харват.

— Какво става, по дяволите?

— Нямам представа — отвърна й той. — Не го видях да включва алармата на колата. А ти?

Тя поклати глава.

За секунда-две Харват огледа мерцедеса, после извади банкнота от двадесет евро, остави я на масата и се обърна към нея:

— Да вървим.

Трейси се подчини.

На тротоара той я хвана под ръка и ускори крачка.

— Не трябва ли да направим нещо? — попита Трейси.

— Правим — отвърна й Харват. — Махаме се оттук.

— Имам предвид да съобщим за онова, което видяхме.

След като се оттегли от борбата с тероризма, Харват се стараеше да не се набива на очи. Мразеше бюрокрацията, а бюрократите в парижката полиция бяха сред най-неприятните. Но все пак Трейси беше права. В това, което току-що бяха видели, нямаше смисъл. Може би беше дреболия, но Харват се съмняваше.

— Ще се обадим, щом намерим телефон — каза той.

Вратата на една малка книжарница пред тях се отвори и оттам излезе един човек. На вид малко над петдесетте, със сива брада, чуплива прошарена коса и син блейзър, той едва не се сблъска с Харват и Трейси. Извини се на френски и продължи пътя си към кафенето, което току-що бяха напуснали.