Дейвид Морел - Изгубеният брат

Пропълзях през ниските храсталаци и стигнах до началото на сечището. Отново проверих за някакво движение зад дантелените пердета. След това извадих пистолета си и се втурнах през откритото пространство. Вятърът ме блъскаше назад. Стигнах до един люляков храст и се прикрих зад него, после хукнах към една лоза, иззад която огледах за последен път къщата. Изтичах до задната стена и се притиснах до нагретите от слънцето тухли.

Имаше стълбище, което водеше към задната врата. Изкачих се приведен по него и надникнах предпазливо през прозореца. През тънкото перде се виждаше малко неясно, но въпреки това успях да разгледам кухнята — шкаф, мивка и печка отдясно, сводест вход и хладилник отляво. В средата имаше малка масичка. Единственият стол подсказваше, че Пити живееше сам.

Едва сега ми хрумна тревожната мисъл, че той може да има куче, питбул например, обучено да не се показва, докато неканеният гост не влезе вътре и тогава да го разкъса. Логично бе да има такова, но колкото повече мислех по въпроса, толкова по-съмнително ми се струваше това. Бях наблюдавал къщата повече от дванайсет часа, но Пити нито веднъж не беше извел от нея куче, което да облекчи естествените си нужди навън. Наистина, може да го е направил, докато съм спял. Но в такъв случай нямаше ли животното да ме надуши и да ме нападне? И, освен ако Пити не беше изключително стриктен по отношение на хигиената, нямаше ли да зърна кучешки изпражнения на моравата? Да не говорим, че затвореното вътре куче щеше да ограничи възможността на Пити да отсъства за дълго време. Той можеше да оставя храна на Кейт и Джейсън в килията им. Но щеше да му бъде доста трудно да оставя достатъчно храна, за да оцелее едно куче през големи периоди от време, а и то щеше да изпоцапа цялата къща.

Не, вереността ми, че Пити не притежаваше куче, все повече нарастваше. Ала ако все пак имаше такова, бях готов да го застрелям.

Опитах да отворя вратата. Както и очаквах, тя беше заключена. Налагаше се да счупя прозореца, да провра през дупката ръка и да я отворя отвътре. Смених положението си, така че хем да гледам през прозореца, хем да държа под око топчестата дръжка. От вътрешната страна на мястото на секретната ключалка имаше въртящо се резе. След като счупех стъклото, трябваше само да го завъртя и…

Навярно само един архитект или някой, работещ в строителството, би се притеснил. Бравата беше секретна, от типа, който и аз препоръчвах на клиентите си. От вън можеше да се влезе в къщата единствено с помощта на ключ. Но отвътре имаше два начина да се отключи бравата в зависимост от начина, по който е инсталирана. Ако нямаше прозорец, през който натрапникът да може да я стигне, въртящото се резе бе подходящо. Но при наличието на такъв по-сигурно бе да се монтира брава, която да се отваря и отвътре с ключ. По този начин дори престъпникът да счупеше прозореца и да стигнеше резето, той нямаше да може да отвори вратата без да има ключ.

Пити щеше ли да сложи такава лесно достъпна секретна брава? Едва ли. Значи резето беше поставено от госпожа Уорън. Но щеше ли Пити, който имаше всички основания да бъде предпазлив, да подмине този пропуск по отношение на сигурността? Съмнявах се.

Докато размишлявах върху това, ме обезпокои още един факт. Вратата се отваряше към шкафа отдясно, вместо към празното пространство отляво — едно неудобство, което пречеше на вратата да се отваря изцяло и можеше да доведе до поражения на шкафа, ако тя бъдеше отворена със замах.

Изнервен, счупих стъклото с дръжката на пистолета. Пак с него внимателно придърпах пердето към мен. След като го издърпах отвън, вече имах идеална гледка към кухнята или поне към видимата част от нея. Слязох обратно по стълбите, отидох до един храст, отчупих един изсъхнал клон и го окастрих. Предпочетох изсъхнал клон, защото исках да бъде здрав и да не се огъва. Върнах се на площадката пред вратата и погледнах през пролуката между пердето и рамката на прозореца. Като внимавах да не показвам главата или ръцете си, натиснах с клона врътката на резето надолу и тя се завъртя. Бравата издаде стържещ звук. С готов за стрелба пистолет, завъртях топчестата дръжка без да помръдвам от мястото си и натиднах вратата навътре.

Ужасяващият гърмеж ме накара да отскоча назад, а на отворената врата зейна десетинчова назъбена дупка. Ушите ми писнаха, сякаш някой ми беше ударил плесница. Ноздрите ми се изпълниха с острия мирис на барут.

Поех дълбоко дъх, за да събера сили, наведох леко глава и надзърнах предпазливо през вратата. Отляво на касата видях панти, което показваше, че вратата е била обърната. В кухненската ниша върху един тезгях бе закрепена ловна пушка. Здрава корда минаваше през макара, фиксирана зад пушката, после през друга, по-висока макара, и накрая през една метална кука, закована в горния край от вътрешната страна на вратата. Кордата беше опъната така, че пушката да стреля, когато вратата се отвори дотолкова, че да позволи на натрапника да се покаже и да бъде убит.