Дейвид Морел - Изгубеният брат

Пити поклати объркано глава.

— Познаваш ли я? — Бръкнах в торбата и извадих бейзболната ръкавица, когато някога бях намерил под колелото на брат си.

— Боже мой!

— Пазех я през всичките тези години. Никога не съм я вадил от стаята си. Често си лягах с нея и се опитвах да си представя къде си, какво правиш и… — Насилих се да го изрека. — Дали все още си жив.

— Много пъти ми се е искало да не съм .

— Не мисли за това. Миналото вече е без значение. Отново сме заедно, Пити. Само това е от значение. Боже, колко ми липсваше. — Подадох му ръкавицата, въпреки че не го виждах съвсем ясно — очите ми бяха замъглени от сълзи.

— Е, какво мислиш за него? — попитах шепнешком Кейт, щом загасих лампата и се мушнах под завивките. Стаята на Пити се намираше в другия край на коридора. Той не би могъл да чуе разговора ни. Въпреки това се чувствах неловко, че говоря зад гърба му.

Легнала в мрака до мен, Кейт забави за момент отговора си.

— Животът му никак не е лек.

— Така е. И все пак той, изглежда, го харесва.

— Защото няма друг избор.

— Предполагам. При все че…

— При все че какво?

— Ами, ако не го е харесвал, винаги е можел да го промени.

— Как?

— Като завърши някакъв колеж и се сдобие с професия.

— Можел е да стане архитект като теб, така ли?

Свих рамене.

— Може би. Не е невъзможно. Гледал съм по новините няколко истории за близнаци, които са били разделени при раждането си и са се събрали отново като голями. Тогава откриват, че имат една и съща професия, еднакви хобита, жени, които си приличат по външен вид и по характер.

— Не съм сигурна, че ми харесва да съм свързана с нечие хоби. Впрочем вие с брат ти не сте близнаци.

— Така е. Въпреки това, разбираш какво имам предвид. Пити е можел да си изгради живот като моя, но е предпочел да не го прави.

— Наистина ли смяташ, че хората имат толкова голям избор в живота си? Ти самият си ми казвал, че едва ли си щял да станеш архитект, ако не е бил учителят ти по геометрия в гимназията, когото много си харесвал.

Вгледах се замислено в лунната светлина, която струеше през прозореца на спалнята ни.

— Да, определено бях странно хлапе — единственото, което харесваше часовете по геометрия в гимназията. Предметът ми се струваше фантастичен заради учителя. Той ми обясни какво трябва да направя, в кой колеж да продължа образованието си и всичко останало, необходимо, за да стана архитект.

— Е, аз искрено се съмнявам, че брат ти е имал учител по геометрия. Посещавал ли е изобщо гимназия?

— Все някой трябва да го е научил на нещо . Той говори невероятно правилно. Не съм го чул да произнесе погрешно нито една дума.

Кейт се обърна към мен, като се подпря на лакът.

— Виж, готова съм да направя всичко възможно, за да му помогна. Ако иска да остане тук за малко, докато реши какво ще прави по-нататък, нямам нищо против.

— Надявах се, че ще го кажеш. — Наведох се и я целунах. — Благодаря ти.

— Това ли е най-добрият начин да ми благодариш, за който се сещаш? — попита ме тя.

Целунах я отново, този път по-страстно.

— Така е много по-искрено. — Тя плъзна ръка нагоре по бедрото ми.

— Ммм. — За известно време това бе единственият звук, който нарушаваше тишината. Присъствието на чужд човек в къщата ни принуди да бъдем по-тихи от обикновено. Когато стигнахме до кулминацията, целувката ни беше толкова страстна, че заглушихме взаимно стоновете си.

Останахме да лежим мълчаливо, докато се съвземем от преживяното.

— Ако бъдем още по-искрени, после ще имам нужда от съживяване — прошепнах аз.

— Уста в уста?

— Това всеки път ме връща към живот всеки. — Станах, за да отида в банята и погледнах неволно през прозореца. Докато се взирах в тъмнината към задния двор, видях нещо, което ме изненада.

— Какво гледаш? — попита Кейт.

— Пити.

— Какво?

— Виждам го на лунната светлина. Изтегнал се е ей там на един шезлонг.

— Спи ли? — попита Кейт.

— Не, пуши и гледа към звездите.

— След всичко, което е преживял днес, навярно не може да заспи.

— Знам как се чувства.

— Ще ти кажа нещо — рече жена ми. — Всеки, който е достатъчно учтив да не пуши вкъщи, е добре дошъл.

Въпреки думите на Пити, че е доволен от скитническия си живот, аз реших да направя живота му по-приятен, като се погрижа за някои основни неща: например за неговия външен вид. Счупеният му преден зъб правеше ужасно лошо впечатление. Подозирах, че Пити е имал проблеми с намирането на работа, защото строителните предприемачи, на които е предлагал услугите си, са решавали, че е проблемна личност. Поради тази причина на следващата сутрин се обадих на семейната ни зъболекарка, обясних й ситуацията и я убедих (срещу двойно по-голямо възнаграждение от обичайното) да пожертва обедната си почивка.