Дейвид Морел - Изгубеният брат

— Проверихме тавана, мазето и горичката зад къщата. Не намерихме никакви следи от жена ви и сина ви — каза ми Пендълтън.

Думите на детектива ме объркаха. Полицаите, които бяха проникнали в дома ми миналата нощ, бяха открили, че Кейт и Джейсън ги няма. Ако Пити ги бе отвел някъде с волвото на жена ми, тогава защо тези полицаи ги бяха търсили на тавана и в… Внезапно ми прилоша, защото осъзнах, че те бяха търсили скрити трупове.

— Изглеждате ми много блед, господин Денинг. По-добре седнете. — Уебър ме отведе във всекидневната и присъстващите там мъже се отдръпнаха настрани. — Ще ви донеса малко вода.

Въпреки течностите, които докторът ме беше накарал да изпия, все още изгарях от жажда. Когато детективът се върна с пълна чаша, за момент изгубих ориентация и изпитах чувството, че това е неговият дом, а аз съм му гост. Хванах непохватно чашата с превързаните си ръце и отпих глътка вода. Стомахът ми изкъркори в знак на протест. Все пак успях да попитам:

— Значи нямате никаква представа къде са жена ми и синът ми?

— Все още не — отговори Уебър. — Щатският полицай ни предаде всичко, което сте му разказали, но трябва да ви зададем още няколко въпроса. — Той погледна драскотините по лицето ми. — Чувствате ли се достатъчно силен, за да ни отговорите?

— Колкото по-скоро го направя, толкова по-бързо ще върна семейството си.

Двамата мъже се спогледаха и по-късно разбрах защо — за разлика от мен, те изобщо не бяха убедени, че ще видя семейството си отново.

— Ще ни бъде от полза, ако… — Пендълтън погледна върховете на пръстите ми, които стърчаха от бинта. — Трябва да вземем отпечатъците ви.

— Да вземете…? Но защо…?

— Така ще можем да отделим вашите от тези на мъжа, който е отвлякъл семейството ви. Коя стая е била негова?

— Тръгнете наляво и се изкачете по стълбите. — Усетих, че се задушавам. — Стаята е в дъното на коридора. Вдясно.

— Това е стаята с бейзболната ръкавица на леглото — каза Уебър на един от оперативните работници.

— Бейзболна ръкавица? — попитах напрегнато. — На неговото легло?

Пендълтън се намръщи.

— Да. Това важно ли е?

— Ръкавицата някога беше на Пити.

— Не ви разбирам.

— Оставил я е, защото вече не е искал проклетата ръкавица. Защото се е сдобил с нещо по-добро.

— Не бързайте толкова, господин Денинг. Все още не можем да схванем мисълта ви.

Един оперативен работник притисна върховете на пръстите ми първо, върху един тампон с мастило, после, върху лист хартия с обозначени места за всеки отпечатък, а през това време аз се помъчих да им обясня думите си колкото се може по-добре.

— Отдавна изчезнал брат?

— Бог да ми е на помощ, да.

— Но защо сте му повярвали, че наистина е вашият брат?

— Разказа ми неща, които само брат ми би могъл да знае.

Детективите се спогледаха отново.

— Какво не е наред?

— Просто хрумване — отвърна Уебър. — Може би сте чули това, което сте искали да чуете. Някои мошеници могат да накарат общите приказки да звучат специфично. И хората, които се опитват да измамят, сами запълват пропуските.

— Не. Аз го изпитах. Знаеше всяка подробност.

— Те могат да бъдат ужасно хитри.

— Но това звучи безсмислено. Ако е мошеник, значи целта му е била да ме обере. В такъв случай е трябвало само да изчака двамата с Кейт да отидем на работа, а Джейсън — на училище. И е щял да разполага с цял ден да плячкоса къщата. Нямаше да се опитва да ме убие. Не, това беше нещо лично . Пити е искал да ми отмъсти!

Пендълтън направи успокояващ жест.

— Просто се опитваме да разберем нещо повече за мъжа, който издирваме.

— За бога, един мошеник не би рискувал да утежни с убийство и отвличане присъдата си за обир.

— Освен ако не обича насилието.

Думите на Уебър ме потресоха. През цялото време се бях самозалъгвал, че Джейсън и Кейт са живи. Сега за първи път допуснах, че Джейсън може да е бил убит в планината, а тялото на Кейт да лежи в някоя канавка.

Едва се сдържах да не повърна.

Пендълтън, изглежда, усети паниката ми. По тона му си пролича, че се опитваше да разсее мрачните ми мисли:

— Случайно да сте го снимали?

— Не.

— Били сте развълнуван от завръщането му и не сте си направили снимки?

— Не . — Искаше ми се да изкрещя. Ако не бях пуснал един непознат в къщата си…

Но той не беше непознат, или поне така си мислех.

„Какво ти става, по дяволите? След двадесет и пет години отсъствие Пити е просто един непознат!“