Дейвид Морел - Изгубеният брат

Обърнах се и задържах погледа си върху подслона, който си бях изградил срещу бурята. Той беше груб и паянтов, сякаш бе дело на дете, но докато го гледах, изпитах такава гордост, каквато не беше ми доставял видът на нито една от проектираните от мен постройки.

Тръгнах надолу по склона. Очите ме заболяха от белотата на снега, който отразяваше слънчевата светлина. Когато слънцето достигна зенита, повечето сняг вече се беше стопил и докато прекося първата ливада, земята се разкаля. Планинският път все още не се виждаше и при малкото ориентири, с които разполагах, не ми оставаше нищо друго, освен да вървя надолу към пролуките между дърветата, откъдето той може би минаваше.

Не си спомням как съм се добрал до шосе номер 9, как съм припаднал край него и как съм бил намерен от преминаващ оттам шофьор. Изглежда, това се бе случило по залез слънце. Събудих се в малка клиника в град, наречен Фриско. В стаята ми имаше един щатски полицай. Той се наведе над леглото ми и поиска да му разкажа какво се е случило. По-късно научих, че са му трябвали двадесет минути, за да измъкне от мен някакъв смислен разказ. Непрекъснато виках името на Джейсън, сякаш синът ми се намираше на една ръка разстояние и можех да му помогна.

Докторът заши раната на лявата ми предмишница. Освен това дезинфекцира и превърза ръцете ми, защото се страхуваше, че може да са премръзнали.

Щатският полицай се завърна, след като беше провел телефонен разговор.

— Господин Денинг, денвърската полиция изпрати една патрулна кола да провери вашата къща. Вътре било тъмно. Никой не отговорил на позвъняването. Когато светнали с фенерче през прозореца на гаража, видели вашия форд Експедишън.

— В гаража? Но в това няма никаква логика. Защо му е на Пити да се връща у дома? — Очевидният отговор ме разтърси. — Исусе !

Помъчих се да стана от леглото. Но докторът и полицаят ми попречиха.

— Колегите ми счупили един прозорец и влезли в къщата. Претърсили я щателно. Била празна. Господин Денинг, притежавате ли други превозни средства?

— Какво значение има… — Наведох глава. — Съпругата ми има волво.

— То не е било в гаража.

И в това нямаше логика.

— Копелето сигурно го е взело. Но защо? И къде са жена ми и синът ми ?

Изражението на полицая, което ставаше все по-тревожно, ми подсказа, че той не ми беше казал всичко.

— Вашата спалня и стаята на сина ви са били в безпорядък.

— Какво?

— Чекмеджетата са били отворени, имало е разхвърляни дрехи. Денвърските полицаи смятат, че някой много е бързал да събере багажа си.

Изкрещях.

Отчаяно исках да се прибера вкъщи, но докторът ме пусна чак на следващата сутрин. Щатският полицай ме откара до Денвър. Дясната китка ме болеше от венозната инжекция, която ми беше поставил лекарят. След двудневното гладуване трябваше да съм прегладнял, но преживяният шок беше убил апетита ми. Насилих се и изядох бавно един банан, като отпивах малки глътки от едно шише с портокалов сок.

Когато колата зави в улицата, на която живеех, видях ябълковите дървета пред викторианския ни дом, един фургон и една камионетка на алеята пред къщата и един кола с отличителните знаци на денвърската полиция, паркирана до тротоара. Малко по-нататък имаше още автомобили и два микробуса на местните телевизионни канали.

Докато слизах от патрулката, една репортерка се втурна към мен с микрофон в ръка, следвана по петите от своя оператор. Колегата й от конкурентната телевизия също не беше далеч. Журналисти наскачаха и от останалите автомобили.

— Как, по дяволите, са разбрали? — обърнах се към щатския полицай.

— Влезте в къщата.

Той разпери ръце като бариера пред репортерите, а аз закуцуках през моравата. Панталоните и ризата, които докторът ми беше заел (моите бяха станали на парцали), висяха свободно на мен и подчертаваха още повече колко бях отслабнал през последните два дена. Щом влязох в къщата, побързах да затръшна вратата, за да заглуша гласовете на журналистите, които викаха името ми. Ала веднага ги заместиха нови гласове — един полицай, няколко мъже в спортни якета и други цивилни, въоръжени с лабораторни уреди, стояха във всекидневната и разговаряха помежду си.

Едър мъж с мустаци забеляза появата ми в антрето и дойде при мен.

— Господин Денинг?

Кимнах и от движението ми се зави свят.

— Аз съм лейтенант Уебър. А това е сержант Пендълтън. — Той посочи към един по-млад и по-слаб гладко избръснат мъж до него.