Дейвид Морел - Изгубеният брат

От студа ръцете ме заболяха толкова силно, че от очите ми текнаха сълзи, които замръзваха по бузите ми. Ала нямах време да пъхна ожулените си до кръв ръце под дъждобрана и да се помъча да ги стопля до гърдите си. Чакаше ме още много работа. Затиснах краищата на клоните с няколко камъка с размерите на футболна топка.

Изпаднал в делириум, избутах с крака снега от земята между каменните блокове и направих купчина пред входа на убежището ми. После забучих два борови клона, за да служат като преграда срещу вятъра. Ръцете ми пулсираха от болка, но не можех да си позволя да почивам. Трябваше да събера съчки, сухи листа и по-дебели клони и да ги струпам в задната част на подслона ми.

Оставих тесен отвор между един от каменните блокове и канарата, откъдето да излиза димът. Защитен от вятъра и снега, почувствах, че вече не ми е толкова студено. Направих малка купчина от листа и съчки със станалите ми тромави като мечи лапи ръце, отворих непохватно металната кутия и измъкнах един кибрит. С триста зора успях да извадя една клечка. Пръстите не ми се подчиняваха, сякаш бяха чужди. Непрекъснато изпусках клечката. Накрая се намокри и трябваше да извадя друга, която, слава богу, се запали още при първото драсване. Тя се изплъзна от ръката ми, падна върху купчината от листа и клонки, като продължи да гори, и скоро лумна малък огън. Вдигна се пушек. Сдържах дъха си, за да не се разкашлям. Димът се насочи към отвора в задната част на убежището ми.

Гърлото ми бе така пресъхнало и свито, че едва си поемах въздух. Бях като зашеметен и доста дълго се взирах в металната кутия, преди обърканите ми мисли да се прояснят и да се сетя какво трябва да направя. Прехвърлих несръчно кибритите в походната аптечка. После протегнах безчувствената си дясна ръка извън убежището, загребах сняг с кутията и я поставих близо до огъня.

Постепенно снежните кристалчета се разтопиха. За да не се изгоря, издърпах ръкава на ризата върху пръстите си, хванах през него сгорещената кутия и я дръпнах по-далеч от пламъците. Тя бе толкова малка, че водата в нея едва ли бе повече от стотина грама, но на мен ми се видя като половин литър, толкова бях ожаднял. Трябваше да положа неимоверни усилия, за да не я изпия веднага, а да я оставя да поизстине.

Търпението ми бързо се изчерпа. Вдигнах кутията, като отново използвах ръкава си. Доближих я до устните си и подухах известно време, после гаврътнах топлата горчива вода. Пресъхналата ми уста я абсорбира, преди да успея да я преглътна. Протегнах трескаво ръка навън и загребах още сняг. Той се разтопи в топлия метален съд, без да се налага да го оставям до огъня. Гаврътнах и тази порция вода. И тя отново не стигна до гърлото ми. Напълних кутията още веднъж, сложих я до огъня и добавих още съчки.

Повторих същата операция много пъти. Когато потуших напълно пожара в устата и гърлото си, извадих от раницата найлоново пликче със стафиди и фъстъци и започнах да се храня, като сдъвквах старателно всеки фъстък и стафида, за да удължа мига удоволствие. Загледах се в пламъците и се замислих с тревога за Джейсън и с омраза за Пити.

Спомням си смътно, че излизах от убежището си, за да изчистя снега, затрупал отвора за пушека и да потърся още дърва. Всичко останало ми е като в мъгла. На няколко пъти се събуждах и откривах, че огънят е угаснал. И ако не бях измръзнал до смърт в тези случаи, то бе само заради топлината, която излъчваха нагретите каменни блокове.

Когато забелязах, че превръзката на лявата ми предмишница цялата е порозовяла от избилата кръв, изобщо не се изплаших — ръката ми сякаш принадлежеше на някой друг. Не изпитах никаква емоция и когато видях през клоните и преспите сняг пред входа на скривалището ми, че навън се е развиделило. Впоследствие разбрах, че съм прекарал само един ден в импровизираното си убежище, но докато седях затворен в него, ми се струваше, че е минала цяла вечност.

Навярно щях да лежа, изпаднал във вцепенение, докато умра, ако навесът над главата ми не бе прокапал. Студените водни капки цопнаха върху клепачите ми и ме стреснаха. Слънчевата светлина, която се процеждаше отвън, беше болезнено ярка. Помръднах главата си. Капките започнаха да падат в устата ми и имаха лек вкус на терпентин заради смолата по боровите клони. Затворих уста и изплюх събралата се вода, после седнах, за да запазя главата си суха.

Около мен затопуркаха още капки и вдигнаха пушек от почти угасналия огън. Разкашлях се, грабнах раницата си и излязох, олюлявайки се от убежището, като прегазих клоните и преспите на изхода му. Топлината на слънчевите лъчи беше прекрасна. От короните на дърветата се сипеха пухкави снежни парцали. Започнаха да се образуват ручейчета. Докато стоях в топящия се сняг, краката ми се измокриха отново, но тази мокрота беше различна — слънцето ме сгряваше, така че не се разтреперах. По местоположението на слънчевия диск в небето прецених, че е ранно утро. Колкото и да не ми се искаше да помръдвам вдървеното си тяло, знаех, че трябва да се възползвам от това затопляне на времето, защото можеше да нямам втори шанс.