Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Джейк си пое дълбоко въздух.

— Ще говоря само от свое име. Писна ми нощ след нощ да рискувам живота си, както и тоя на моя навигатор, а и един скъп самолет, бомбардирайки абсолютно безсмислени цели — „вероятно струпване на камиони“, „предполагаеми военни лагери“, работилници, които са били обстрелвани поне още десет пъти преди това, „ключови кръстовища“ — схващате за какво говоря. — Той си пое въздух още веднъж. — Не знам кой избира целите, но съм готов да заложа годишната си заплата, че синковците никога не са прелитали през зенитен огън, рискувайки безценните си задници, за да бомбардират зададените обекти.

Джейк огледа лицата на останалите в залата.

— Моят първи навигатор, Морган Макфърсън, както и още 50 000 други американци, са мъртви. Не всички са загинали по време на бой. Някои умряха на палубата за излитане, докато изстрелваха самолети. Но всички те участваха в едно общо дело. И за какво загинаха всъщност? Знае ли някой? Аз не знам — но едно нещо знам със сигурност — Макфърсън не умря при атака на наистина важна цел. Загина, обстрелвайки някакви дървета! Ще ми се, когато го застигна онзи куршум двамата да бяхме насочили бомбите си към нещо от съществено значение за изхода на войната!

Той се наведе напред.

— Предполагам, че „нормалният“ пилот, за когото говорите, просто в един момент се запита дали могат да бъдат считани за „нормални“ висши офицери и политици, които смятат, че война се печели като накараш биещия се да си върже едната ръка зад гърба. Онази нощ капитан Кампарели ми обясни, че единствената защита, с която разполага Америка срещу врагове, много по-силни от шепа мижави комунистчета в Ханой, били въоръжените сили и че САЩ изисквали пълно подчинение от войската си. Но Америка се нуждае и от отделните бойци! При все това водачите на тази армия не подбират цели, които да си струват риска. Всеки ден даваме все нови и нови безсмислени жертви. Трябва или да прекратим тая война или да започнем да я водим като хората! Ако се размотаваме още малко, скоро Америка няма да разполага с войска или флот, които да я защитават — няма да ни останат способни мъже, подлежащи на мобилизация, нито пък ще можем да убедим Конгреса, че трябва да ни отпуска пари за оръжия, за да се бием с тях.

Така че, капитане, можете да предадете на онези адмирали във Вашингтон, че Лейтенант Безименен е напълно готов да изпълнява заповедите им — и той кимна към Кампарели. — Но се надявам все пак, че господата с многото звезди ще си спомнят, че работата на морския офицер е да създава проблеми на врага, а не да разбърква коктейли. Или няма да разполагат с флот, достоен да носи това име!

Джейк понижи глас.

— Капитане, вие ми зададохте този въпрос. Мнението ми си е само мое. Говоря единствено от свое име. Не се подчиних на заповедите и сега съжалявам за това. Нищо от казаното от мен не извинява поведението ми. Готов съм да приема всякакво наказание, което Военноморския Флот сметне за необходимо да ми наложи.

— Има ли още нещо, което искате да кажете? — попита Коупланд.

Джейк се замисли за миг.

— Не, сър.

— Добре, лейтенант. Свободен сте.

Когато Сами влезе, Джейк седеше на койката си.

— Нас, дребните риби, ни изгониха да си вървим малко след като ти излезе — каза му Сами и се тръшна на стола пред бюрото си. — Знаеш ли, никога преди не ме е било толкова страх, колкото по време на това разследване.

— Да — съгласи се Графтьн, — и мен! Човече, аз наистина здравата я оплесках! Но поне си казах НА ГЛАС всичко, което ми се щеше да изрека от много време насам. Сега единственото, което ми остава, е да се призная за виновен пред Военния съд. — Той бръкна в джоба си. — Виж това! — И извади пръстена.

Сами го изгледа така, сякаш за първи път през живота си виждаше годежен пръстен.

— Какво е това? Да не е скапан годежен пръстен? В такъв момент ти купуваш някакъв скапан годежен пръстен?

— Ами да — отвърна Графтън. — Най-после си дадох сметка кои са наистина важните неща в тоя живот. Какво ще кажеш?

С невярващи очи Сами изгледа първо пръстена, после съквартиранта си и отново пръстена.

— От корабния магазин ли го купи?

— Да — щастливо се усмихна Джейк.

— Ти си откачил бе, човек! Те се канят да го обесят на главната мачта, а той тръгнал да купува скъпоценни камъни от корабния магазин! Направо не е за вярване! — Сами сложи ръка на челото си. — Колко плати?

— 300 долара.

— Ами, изглежда ми истински, но пък аз хал хабер си нямам от диамантени пръстени. Но и не искам да имам!