Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

Когато най-после успях да се прибера у дома си, на 116 Улица, вече беше настъпил следващият прекрасен калифорнийски ден. Големи бели облаци лениво плаваха на изток към планинската верига Сан Бернардино. По върховете още имаше остатъци от сняг и във въздуха се носеше едва доловим мирис на изгаряни отпадъци.

Кушетката ми си беше в същото положение както я бях оставил сутринта на предния ден. Вестникът, който бях чел същата сутрин, си стоеше прилежно сгънат върху тапицирания ми стол. Чиниите от закуската бяха в мивката.

Вдигнах щорите и прибрах купчината кореспонденция, която раздавачът беше пуснал през процепа на входната врата. Пощата бе започнала да приижда в крупни количества от мига, в който бях станал собственик на недвижимо имущество; на мен това ми допадаше. Допадаше ми дори и безполезната поща.

Имаше писмо, в което ми обещаваха една година безплатна застраховка и още една, в която имам шанс да спечеля хиляда долара. Имаше и писмо за препращане, което предвещаваше смъртта ми, ако не изпратя шест точни копия на други хора, които познавам, и два сребърни четвъртинки долар до пощенска кутия в Илиноис. Предположих, че беше работа на някоя бяла банда, която се опитваше да използва суеверията на негрите от Юга. Писмото просто полетя в кошчето за отпадъци.

Като цяло обаче беше много приятно да си седя така в разсеяната утринна светлина и да си чета пощата. Електрическата кафеварка издаваше звуци от кухнята, а навън птиците вече огласяха простора.

Вдигнах един голям червен пакет пълен с купони, под който се откри дребен син плик. От него дъхаше на изящен парфюм, като беше надписан с елегантен женски почерк. Щемпелът върху марката беше от Хюстън, а името ми гласеше „Мистър Езекиил Ролинс“. Това ме накара да се преместя под светлината, струяща през кухненския прозорец. Не всеки ден получавах писма от дома, от някого, който знаеше цялото ми име.

Хвърлих поглед през прозореца за момент преди да прочета писмото. Върху оградата на съседния ми двор сойка дразнеше едно зло куче. Мелезът ръмжеше и скачаше безсилно да стигне птицата. Всеки път, когато песът стовареше тялото си върху оградата, сойката се преструваше, че всеки миг ще отлети, но не го правеше. Птицата просто продължаваше да се взира в тези смъртоносни челюсти, хипнотизирана от тях.

Хей Изи!

Много време мина откак не сме се виждали. Софи ми даде адреса ти. Тя си идва в Хюстън щото казва че там в Холивуд не се издържа. Да ти кажа, питах я какво иска да каже с това „не се издържа“, но тя само повтаря „Не се издържа!“. И да знаеш, че всеки път, когато ми отговори така, целият ме обзема тръпка, като че ли това е тъкмо място за мен.

Тук всички са си пак същите. Разпердушиниха Клакстън Стрийт Лодж. Да беше видял плъховете, дето се втурнаха накъдето им видят очите от развалините!

Ета е добра, но ме изрита. Идвам си значи една вечер от Лусинда, ама толкова залян, че дори не се и измих. Аз, разбира се, много съжалявам за това. ЗНаеш, че човек трябва да уважава жена си, а пък и един душ не е кой знае какво нещо да направи човек. Мисля си обаче, че един все ще ме прибере обратно.

Трябва да видиш момчето ни, Изи, ЛаМарк се казва, страхотно е. Да видиш само колко е пораснал! Ета казва, че е щастлива, че нямал плъхската ми физиономия. Но да ти кажа, мисля, че вече виждам искрицата в очите му. Но както и да е, има големи крака и голяма уста, така че знам, че всичко е наред.

Мисля си, Изи, че не сме се виждали с теб много отдавна. Мисля си, че след като пак съм ерген, що не отскоча да ти погостувам и да вдигнем патардия в града.

Що не ми драснеш някой ред да ми кажеш кога ще ти е удобно. Изпрати писмото на Ета, тя ще се погрижи да ми го препрати.

Доскоро

П.П.

Накарах Лусинда да напише писмото вместо мен и й казах, че ако не предаде думите ми точно както ги казвам, ще я изкарам на Авеню В и ще й скъсам задника от бой.

Още при първите думи се скрих в килера. Не знам какво щях да правя там, може би да опаковам багажа си и да хукна накъдето ми видят очите. А може и просто да ми се и приискало да се скрия, не знам.

В младежките ни години в Тексас бяхме неразделни приятели. Биехме се по улиците рамо до рамо и деляхме едни и същи жени без дори някой да го направи на въпрос. Какво може да представлява една жена в сравнение с любовта между двама мъже? Когато обаче дойде моментът Плъха да се ожени за ЕтаМей Харис, нещата започнаха да се променят.

Една късна нощ той дойде в дома ми и ме накара да го закарам, с една крадена кола, до едно малко фермерско градче на име Парайя. Каза ми, че щял да моли заварения си баща за едно наследство, което майка му била обещала преди да умре.