Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

Когато слънцето залезе, аз вече бях в мир със себе си. Имах име, адрес, сто долара, а на следващия ден щях да отида да си поискам старата работа. Имах си къща и една празна бутилка водка, която ме бе накарала да се чувствам добре.

Щемпелът върху марката беше отпреди две седмици. С малко повече късмет от моя страна Ета можеше вече да си е прибрала обратно Плъха.

Когато телефонът ме събуди, навън вече беше мрак.

— Ало?

— Мистър Ролинс, чаках да ми се обадите.

Това вече ме разсъни окончателно.

— Какво? — възкликнах.

— Надявам се, че имате добри новини за мен.

— Мистър Олбрайт, вие ли сте?

— Разбира се, че съм аз, Изи. Какво става?

Бяха ми потребни още няколко минути да събера мислите си. Бях планирал да му се обадя след няколко дни, за да изглежда, че съм блъскал здравата за парите му.

— Имам това, което търсите — изтърсих аз, точно обратното на онова, което бях намислил. — Тя е с…

— Задръж малко, Изи. Обичам да гледам човек в очите, когато правя бизнес с него. По телефон работа не се върши. А и освен това няма как да ти платя премията по телефона.

— Мога да дойда в офиса ви сутринта.

— Защо не се видим сега? Нали знаеш къде се намира въртележката на кея Санта Моника?

— Да, знам, но…

— Това е почти по средата на пътя помежду ни. Защо не се срещнем там?

— Но колко е сега часът?

— Около девет. След час ще я затворят, така че никой няма да ни смущава.

— Не знам… Току-що станах…

— Аз ти плащам.

— Добре. Тръгвам веднага по най-бързия начин.

Той затвори преди още да съм завършил изречението си.

В ония дни между Лос Анджелиз и Санта Моника все още имаше голяма ивица селскостопанска земя. Японските фермери отглеждаха артишок, марули, и ягоди от двете страни на пътя. Онази нощ полята бяха мрачни под слабата луна и въздухът беше прохладен, без да е студен.

С голяма неохота отивах на срещата си с мистър Олбрайт, защото не бях свикнал да ходя по места, обитавани изключително от бели хора, за да върша бизнес, като Санта Моника. Заводът, в който работех, Чампиън Еъркрафт, се намираше в Санта Моника, но аз отивах там по светло, свършвах си работата и пак се прибирах. Никога не излизах извън обкръжението си от моите хора.

Представата обаче, че след като му дам исканата от него информация той ще ми даде достатъчно пари, за да покрия следващата вноска по полицата ми, ме караше да се чувствам щастлив. Мечтаех за деня, в който ще мога да си купя още къщи, може би дори и къща на два етажа. Винаги исках да имам достатъчно земя, така че тя да се изплаща от наемите, които да ми осигурява.

Когато пристигнах въртележката и аркадата вече затваряха. Семействата с малки деца си тръгваха, а една група младежи се разтъпкваше наоколо, захапали цигарите, и се пъчеха както могат да го правят само млади хора на тяхната възраст.

Прекосих кея към перилата, откъдето се виждаше брегът. Разсъдих, че мистър Олбрайт ще ме зърне там, а и освен това бях далеч от белите момчета. Така щях да избегна всяка евентуална неприятност.

Оказа се обаче, че тази седмица изобщо не ми беше писано да избягна каквато и да било неприятност.

Късокрако и набито момиче в плътно прилепнала рокля се отдели от компанията си. Беше по-млада от всички останали, може би седемнадесетгодишна, и явно беше единственото момиче без приятел. Усмихна ми се, когато ме видя, и ме поздрави. Отвърнах на поздрава й и се извърнах към слабо осветената северно крайбрежие на Санта Моника. Надявах се да се махне от мен и Олбрайт да се появи колкото може по-скоро, за да се прибера преди полунощ.

— Доста е приятно тук, а?

— Да, всичко е наред.

— Аз съм от Де Моан, в Айова. Там нямаме нищо такова като океана тук. Вие от Лос Анджелиз ли сте?

— Не, Тексас. — Тилът ми настръхна.

— В Тексас няма ли океан?

— Не, само залива, Мексиканският залив.

— Значи сте свикнали с него. — Тя се облегна на перилата до мен. — Всеки път като го видя, и онемявам. Казвам се Барбара. Барбара Москович. Това е еврейско име.

— Езекиил Ролинс — прошепнах в отговор. Не исках да се сближавам чак дотам с нея, че да й казвам прякора си. Хвърлих поглед през рамо и зърнах двама младежи да се озъртат, като хора, загубили някого.

— Мисля, че ви търсят — казах.

— Кой го вълнува? — отвърна тя. — Сестра ми току-що ме доведе, защото родителите ми я накараха. Всичко, което иска да прави, е да излиза с Херман и да пуши цигари.

— Опасно е за едно момиче да бъде само. Родителите ви имат право да настояват да сте с някого.