Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

Преди да си тръгнем от градчето завареният баща на Плъха и един младеж на име Клифтън бяха застреляни. На връщане Плъха имаше в джоба си повече от хиляда долара.

Нямах нищо общо с тези убийства. Плъха обаче ми обясни какво е направил докато се прибирахме. Каза ми, че двамата с Клифтън се опитали да спипат натясно татенцето Рийз, защото старецът вироглаво отказвал да изпълни молбата на Плъха. По едно време старецът успял да докопа пушката си и гръмнал Клифтън, после пък Плъха гръмнал Рийз. Той ми го разказа всичко това с абсолютна невинност докато отброяваше триста долара, кървави пари, за мен.

Плъха никога не изпитваше каквото и да било чувство на вина каквото и да направеше. Просто не беше такъв човек. Той не ми се изповядваше, а само ми разказваше случилото се. Каквото и да направеше през живота си, той го споделяше поне с един човек. И след като приключи с разказа си, ми подаде триста долара, за да знае, че аз считам постъпката му за правилна.

Вземането на тези пари беше най-лошото нещо, което бях правил някога през живота си. Но ако не ги блях взел, най-добрият ми приятел щеше да ми пусне един куршум в главата, ако той само заподозреше, че не съм сигурен в него. Щеше да погледне на мен като на враг, убивайки ме за липсата ми на вяра в него.

Избягах от Плъха и Тексас в армията, и после в Лос Анджелиз. Ненавиждах се. Записах се в армията, за да докажа на себе си, че съм мъж. Преди да нападнем в деня на нахлуването в Европа изпитвах страх, но воювах. Воювах, въпреки страховете си. Първият път, когато се бих в ръкопашен бой с един германски войник, през цялото време докато го убивах пищях от страх. Мъртвите му очи не се отделиха от моите цели пет минути докато пръстите ми се отделят от шията му.

Единственият път през живота си, когато не съм изпитвал страх, беше когато побягнах с Плъха. Той беше толкова уверен в себе си, че нямаше никакво място за страх. Плъха беше едва пет фута и шест инча, но можеше да се опре и на мъж с размерите на Дюпре, а аз щях да заложа на победата на Плъха. Беше способен да разпори корема на човек и само десет минути по-късно да седне над блюдо спагети.

Не исках да пиша на Плъха и не исках да оставя нещата така. В съзнанието ми той имаше такава власт над мен, че аз се чувствах длъжен да изпълнявам всичко, което искаше от мен. Но аз си имах мечти, които не ме принуждаваха вече да бягам по улиците; бях мъж с имот и исках да зарежа предишния живот в миналото си.

Отидох с колата до магазина за спиртни напитки и купих петина водка и галон гроздов сок. Настаних се на един стол до предния прозорец и се загледах в отминаващия ден.

Гледането през прозореца в Лос Анджелиз е нещо по-различно от това в Хюстън. Без значение къде точно живее човек в южните градове (дори и в такъв див и изпълнен с насилие като пети район, Хюстън) човек може да се види с почти всичките си познати само като зяпа през прозореца. Всеки ден представлява парад от роднини и стари приятели и любовници, които на времето си имал, а и нищо чудно един ден животът да ви събере отново в леглото.

Предполагам, че това е била причината, накарала Софи Андерсън да се върне у дома. Тя си падаше много по спокойния живот на Юга. Когато гледаше през прозореца, тя искаше да вижда приятелите си и семейството си. И когато повикаше някой от тях през прозореца, тя искаше да е уверена, че този някой ще има време да си кажат по някоя приказка.

Софи беше истинска южнячка, така че главозамайващото темпо на Лос Анджелиз никак не й понасяше.

Защото в Лос Анджелиз хората нямат време да спрат да си кажат по някоя приказка; където и да им се наложи да отидат, правят го с кола. В Лос Анджелиз и най-бедният мъж си има кола; може и да е без покрив над главата си, но си има кола. И знае също така къде отива. В Хюстън и Галвстън, и долу в Луизиана, животът е доста безцелен. Хората си имат работицата, но не могат да изкарат никакви истински пари, колкото и да се блъскат. В Лос Анджелиз обаче човек може да изкара и по стотачка на седмица, стига да блъска здравата. Мечтата за забогатяване тласкаше хората да работят две работи едновременно, като през уикенда хванат малко и водопроводна дейност. Няма никакво време за безцелни разходки по улицата или пък да си правят барбекю, след като има хора, готови да ви платят добри пари да карате по домовете хладилници.

Така че през този ден само гледах празните улици. От време на време виждах някоя двойка деца на велосипеди или групички млади момичета до близката сладкарница за пасти и лимонада. Отпивах от водката си, дремех и препрочитах писмото на Плъха, докато накрая проумея, че не мога да направя нищо. Реших да го игнорирам и да се държа така, сякаш никога не съм го получавал.