Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

— Искате да ме нараните ли? — Тя напрегнато се втренчи в лицето ми. Спомням си как се чудих какъв ли цвят са очите й преди да прозвучи викът.

— Хей, ти! Чернокожият! Какво става тук? — Беше някакво пъпчиво момче. Нямаше повече от двадесет години и беше не по-висок от пет и половина фута, но закрачи към мен с походката на стар войник. Не изпитваше страх; обичайният млад глупак.

— Какво искате? — попитах го с възможно най-вежливият глас, на който бях способен.

— Много добре знаеш какво искам да кажа — произнесе той, заставайки на една ръка разстояние от мен.

— Остави го на мира, Херман! — изкрещя Барбара. — Ние само разговаряхме.

— Значи само сте си разговаряли, така ли? — каза ми той. — Нямаме нужда да говорите с жените ни.

Можех да му строша врата. Можех да му изкарам очите или да му пречупя всичките пръсти. Вместо това само задържах дъха си.

Петима от приятелите му се бяха запътили към нас. Докато се приближаваха, все още неорганизирано, можех да ги убия всичките. Какво знаеха те за насилието? Можех да смачкам гръкляните им един по един и те нямаше да могат да направят нищо, за да ме спрат. Дори не можеха да бягат по-бързо от мен, за да ми избягат. Аз все още бях машина за убиване.

— Хей! — извика най-високият от тях. — Какво не е наред?

— Едно негро тук се опитва да сваля Барбара.

— Брей, той явно налита и на прокурорски деца!

— Оставете го на мира! — изкрещя Барбара. — Просто ми разказваше откъде е.

Сигурно се опитваше да ми помогне, също както майка притиска към себе си детето си, което е счупило ребрата си.

— Барбара! — извика друго момиче.

— Хей, авер, какво става тук? — запита едрият само в лицето ми. Беше широкоплещест и малко по-висок от мен; имаше телосложение на футболист, с широко и месесто лице. Очите, носът и устата му наподобяваха дребни островчета сред огромен океан от бяла кожа.

Забелязах, че двама от младежите бяха взели тояги. Те ме заобиколиха, като ме притиснаха към перилата.

— Не искам никакви проблеми, човече — казах. Усетих дъха на алкохол от устата на високия.

— Ти вече си имаш проблем, момче.

— Вижте, всичко, което казах, беше „Здрасти“. Само това. — Докато произнасях тия думи обаче в главата ми се въртеше само една мисъл: „Защо, по дяволите, съм длъжен да ти отговарям?“

— Той й казвал къде живее. Тя самата го потвърди — намеси се Херман.

Опитвах се да си припомня на какво разстояние беше плажът. Вече бях проумял, че е крайно време да се спасявам, преди са паднали няколко трупа, един които щеше да е моят.

— Извинете ми — произнесе нечий мъжки глас.

Зад футболиста настана малко разбъркване и в следващия мъж с панамена шапка застана до него.

— Извинете ме — повтори мистър ДеУит Олбрайт усмихнат.

— Какво искате? — попита футболистът.

ДеУит само се усмихна и сетне измъкна пистолета си, който напомняше истинска пушка с размерите си. Той насочи дулото му в окото на едрото момче.

— Искам да видя как мозъкът ти се разпръсква по дрехите на всичките ти приятели, синко. Искам да умреш заради мен.

Едрият младеж, който носеше къси плувни гащета, издаде звук сякаш бе погълнал езика си. Рамото му леко помръдна и ДеУит вдигна ударника. Прозвуча така, сякаш се чупеше нечия кост.

— На твое място повече не бих мърдал, синко. Искам да кажа, ако ми се раздишаш бурно, просто ще ти пръсна черепа. А ако някой от приятелчетата ти се размърда, ще го убия и после ще прострелям топките на всички ви.

Океанът се вълнуваше и въздухът започна да изстива. Единственият човешки звук идваше от Барбара, която хълцаше в прегръдките на сестра си.

— Искам вие, момчета, да се запознаете с моя приятел — продължи ДеУит, — казва се мистър Джоунс.

Не знаех как да постъпя, така че само кимнах.

— Той е мой приятел — продължи мистър Олбрайт. — И аз бих бил истински щастлив и горд, ако той падне дотам, че да ебе сестра ми и майка ми.

Никой не пожела да коментира думите му.

— А сега, мистър Джоунс, искам да ви запитам нещо.

— Да, сър, аа, мистър Смит.

— Как мислите, дали не е редно да прострелям очната ябълка на това лошо момче?

Оставих въпроса няколко секунди без отговор. Две от по-младите момчета вече плачеха, но това изчакване разхълца и предводителя им.

— Е, — произнесох след четвърт минута или някъде там, — ако той не съжалява за нападението върху мен, тогава мисля, че сте в правото си да го убиете.

— Съжалявам — произнесе момчето.

— Наистина ли? — попита мистър Олбрайт.