Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

Бях видял достатъчно смърт по време на войната, но тази на Наврочет ми изглеждаше далеч по-реална и ужасяваща, лишена от всякакъв смисъл. Там, в Тексас, в пети район, Хюстън, хората пръскаха черепите си заради десет цента или небрежно изтървана дума. И лошите винаги убиваха добрите или глупавите. Ако онази нощ в онзи бар някой е трябвало да умре, това е бил само Плъха. Ако на Земята имаше поне мъничко справедливост, трябвало е той да умре.

— Въпреки всичко и той успя да ми вкара едно парче олово в гърдите, Изи — каза Плъха, сякаш прочел мислите ми. — Лежах проснат до стената, без да чувствам краката или ръцете си. Всичко наоколо ми беше като в мъгла и тогава чух онзи глас и видях онова бяло лице над мен. — Гласът му заприлича съвсем като на молитва. — И онова бяло лице ми казва, че било Смъртта, а аз никак не се уплаших, ама никак. И знаеш ли какво му отвърнах?

— Какво? — попитах аз, като в същия момент реших да напусна Тексас завинаги.

— Казах му, че един човек преди ме беше пребивал почти до смърт и аз го изпратих в ада. Казах му „Изпратих и сина му подир него, така че, Сатана, само остани при мен и ще ти нашибам задника така, че да цъфне.“

Плъха се изсмя меко, положи глава на бара и заспа. Извадих портфейла си, тихо, сякаш за да не събудя мъртвия, оставих две банкноти, и се върнах в хотела. Бях в автобуса за Лос Анджелиз когато слънцето изкачи хоризонта.

Но оттогава сякаш бе минала цяла вечност. Тази вечер аз бях собственик на земя и работех, за да изплащам полицата си.

— Младок, да си виждал напоследък бели момичета да се навъртат тук? — попитах.

— Защо? Да не търсиш някое? — Младока естествено веднага застана нащрек.

— Ами… нещо такова.

— Значи „нещо такова“, а? И кога ще разбереш дали търсиш „нещо такова“ или наистина?

— Разбираш ли, аз, хм, чух за това момиче. Аа… Делия или Далия ли беше, или как… Знам само, че името й започва с „Д“. Иначе има руса коса и сини очи и ми казаха, че си струвало човек да я потърси.

— Не мога да кажа, че си спомням, авер. Искам да кажа, че за уикендите идват някакви бели момичета, нали знаеш, но никога не са сами. А пък аз моментално ще изхвърча оттук, ако взема да се заглеждам по гаджетата на братята.

Имах усещането, че Младока ме пързаля. Дори и да знаеше отговора на въпроса ми, той щеше да го запази за себе си. Младока ненавиждаше всеки, който по негово мнение се справяше по-добре от него в живота. Младока ненавиждаше всички.

— Е, сигурно все ще я позная, ако я зърна да влиза. — Огледах се из помещението. — Хей, там до групата има свободен стол, ще ида да го заема.

Знаех, че Младока нямаше да си откъсне погледа от мен цялата вечер докато съм тук, но не ми пукаше. Той нямаше да ми помогне, а аз не давах и пет пари за него.

Открих свободен стол да моя приятел Одел Джоунс.

Одел беше спокоен мъж, религиозен. Главата му имаше цвета и формата на червен орех. И макар да беше богобоязлив мъж, три-четири пъти на седмица пътят му все свърташе през кръчмата на Джон. Обикновено преседяваше там до полунощ над бутилка бира, безмълвен, освен ако някой не го заговореше.

Одел се просмукваше от опиянението на заведението, което пренасяше и на работното си място като техник по поддръжката на училището на Плезънт Стрийт. Винаги беше облечен в едно старо туидово сако и износени кафяви вълнени панталони.

— Хей, Одел — поздравих го.

— Изи.

— Как е тая вечер?

— Ами, бива — изрече той бавно, като обмисляше думите си. — Всичко върви добре. Разбира се.

Разсмях се и го потупах по гърба. Беше толкова слаб, че силата на потупването ми го блъсна настрани, но той само се усмихна и пак се намести на стола. Одел беше по-възрастен от повечето ми приятели; мисля, че по онова време трябва да бе надхвърлил петдесетте. До този момент той бе надживял две съпруги и три от четирите си деца.

— Как са нещата тази вечер, Одел?

— Ами — почеса се той зад лявото си ухо, — преди два часа дебелата Уилма Джонсън дойде тук с Тупедо и на дансинга се развихри ураган. Така скачаше във въздуха и се приземяваше, че цялата сграда се тресеше.

— Тая Уилма явно доста си пада по танците — забелязах.

— Чудя се откъде взема тази енергия, като я знам как блъска за къшея хляб.

— Явно и здравата набива.

Това докара Одел до възторг.

Помолих го да ми запази място докато обиколя заведението да се обадя на неколцина приятели.

Направих обиколката, като стисках ръце и питах хората дали са виждали едно бяло момиче, Делия или Далия, или нещо от тоя род. Не използвах истинското й име, защото не исках всички тук да ме свързват с нея, ако се окажеше, че мистър Олбрайт ме е преметнал и играта загрубее. Никой обаче не я беше виждал. Канех се да задам въпроса дори и на Франк Грийн, но той бе изчезнал нейде докато се добера до бара.