Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

— Да, точно той е. Нали ги знаеш, всичките политици са крадци. Ами че аз си спомням когато за пръв път избраха Хю Лонг, в Луизиана…

— Колко време ще прекара тук Липс? — запитах го аз, за да секна размишленията му.

— Седмица или там някъде. — Младока не даваше пет пари за какво приказва, само да вървеше лафът. — Брей, да знаеш само какви спомени ми навяват тия момчета. По дяволите, ами че те свиреха онази нощ, когато Плъха ти спаси задника.

— Точно така — казах. Още усещах обувката му в бъбрека си когато се извиех малко повече от необходимото.

— Трябваше да му благодаря за това. Нали знаеш, бях толкова пиян и полудял, че можех да те убия, Изи. И щяха да ми изгният кокалите в панделата.

Това беше първата му истинска усмивка от началото на срещата ни. Младока бе останал без два зъба на долната челюст и един на горната.

— Какво стана с Плъха? — попита ме той, почти замислено.

— Не знам. Днес за пръв път от много години си спомних за него.

— Още ли е в Хюстън?

— Така съм чувал. Ожени се за ЕтаМей.

— С какво се занимаваше последният път, когато го видя?

— Толкова отдавна беше, че вече не си спомням — излъгах.

Младока се захили.

— Спомням си когато пречука Джо Т, оня сводник, нали го знаеш? Джо тогава пръскаше кръв като пръскачка, а пък Плъха беше с оня костюм, небесносиния. И нито дори петънце върху него! Да знаеш, само заради това ченгетата не закопчаха Плъха, защото не можеха дори да си представят, че може да го е направил без да се изцапа!

Пред мисления ми взор изплава последната ни среща с Реймънд Александър, а тя не беше никак весела.

Не бях виждал Плъха повече от четири години до момента, в който се сблъскахме един в друг една вечер пред салона на Мъртъл, в пети градски район на Хюстън. Носеше тъмносин костюм и филцова кафява шапка. Аз бях още в армейско зелените си дрехи.

— Кво става, Изи? — попита той, повдигайки поглед към мен. Плъха беше дребен мъж, с лице на гризач.

— Ами горе-долу нищо — отвърнах. — И ти май си на същия хал, както гледам.

— Е, не съм чак толкова зле. Улиците вече са мои. — Златните му коронки блеснаха в полумрака.

Ухилихме се взаимно и се затупахме по гърбовете. Плъха ме почерпи едно питие в заведението но Мъртъл, и аз го почерпих. Черпихме се така до момента, в който Мъртъл ни заключи в заведението и отиде да спи.

— Оставете парите за изпитото под рафта, момчета — заръча ни тя. — Вратата се заключва сама на излизане.

— Спомняш ли си ония лайна със заварения ми баща, Изи? — попита ме Плъха когато останахме сами.

— Да — отвърнах. Беше рано сутринта, барът беше празен, но аз въпреки това пак се огледах наоколо; убийството не е от темите, които могат да се разискват на висок глас, но Плъха не го знаеше. Преди пет години беше убил заварения си баща, като бе успял да го накачи на друг човек. Ако законът обаче успееше да разкрие истинските обстоятелства, нямаше да има и седмица и щеше да е увиснал на въжето.

— Истинският му син, Наврочет, дойде да ме търси миналата година. Не мислел, че онзи момък Клифтън го е направил, макар че законът го обяви. — Плъха си наля нова чаша и я обърна. После си наля още една. — Успя ли да изчукаш някое бяло путе през войната? — попита той.

— Там имаше само бели момичета. Ти как мислиш?

Плъха се захили и се отпусна на стола, като затърка слабините си.

— Брей, заслужава си да му ударим една здрава веселба по този повод, какво мислиш, а? — И той ме тупна по коляното както в доброто старо време когато бяхме съдружници, преди войната.

Продължихме с пиенето и чак след час той се върна на Наврочет.

— Идва, значи, един мъж, точно тук, в този салон, и се изправя пред мен, значи, с високите си ботуши. Да знаеш, трябваше да си изкривя врата, за да го видя тоя авер. Беше си сложил най-хубавия костюм и ботуши, така че тихичко само си дръпнах ципа надолу когато влезе. Каза ми, че искал да си поговорим. Казва да сме били излезли навън. И аз излизам, кво да правя. Можеш да ме наречеш и глупак, ама тва е. И още не сме излезли, значи, и той се обръща и в ръката му цъфва пистолет, право в главата ми. Можеш ли да си представиш? И аз почвам да го раздавам, сякаш аха-аха ще напълня гащите. И да знаеш само какво чувам, представи си! Старият Навро иска да знае къде може да те намери…

— Мен! — възкликвам.

— Да, Изи! Чул, че и ти си бил онази нощ с мен, така че иска да убие и теб. Аз обаче си гърча стомаха напред и навътре, а ти знаеш, че поглъщам доста бира. Правех се все едно, че мартинките ми треперят здравата, и старият Навро си мисли, че вече съм напълнил гащите… И в този момент измъквам малкия Реймънд навън и отварям клапана. Хе, хе, ела да видиш какво става! Опикавам целите му ботуши и Наврочет подскача чак до небето. — Усмивката изчезна от лицето на Плъха. — Вкарах му четири парчета олово преди да рухне на пода. Същият брой, който вкарах в търбуха и на онзи курвенски син, баща му.