Уолтър Мосли - Дявол в синя рокля

— И аз така чувам.

— Миналият понеделник тъкмо ми свършваше смяната и бях толкова каталясал, че едва си мърдах краката…

— Аха — кимна Форни в знак на съчувствие.

— … и шефът ми се пръква и ми сервира, че трябвало да работя и един час извънредно. Е, казах му, че съжалявам много, но имам среща. И аз наистина имах среща, с леглото.

Форни изпадна във възторг от лафа.

— А той да има наглостта да ми заяви, че моят народ трябвало да се научи да работи малко повече, ако искал да напредне.

— И той ти каза това?

— Да. — Усетих как гневът ми се връща.

— А той какъв е?

— Италианец, мисля, защото родителите му са дошли оттам.

— Човече! И ти какво му каза?

— Казах му, че моят народ се е научил да работи свръхсили още преди Италия да започне да съществува като държава. Щото сигурно знаеш, че Италия е далеч по-млада от нас.

— Аха — произнесе Форни, но беше ясно, че няма и представа за какво ставаше дума. — И какво стана после?

— Каза ми, че мога да се прибирам у дома и да не се притеснявам, че ще закъснея следващия ден. Каза, че имал нужда от хора, които искат да работят. И аз си тръгнах.

— Човече — поклати глава Форни. — На всеки от нас им го натеглят по този начин.

— Точно така. Като те гледам така, можеш ли да му удариш една бира?

— Да — изрече зарадвано той, но в следващия момент челото му се набръчка. — Ами как ще я купиш, като сега си без работа?

— Не се тревожи, винаги мога да купя две бири.

— Е, аз пък да ти кажа винаги мога да ги обърна.

Приближих се до бара и поръчах две бири. В заведението сякаш се бе събрал половината Хюстън. Повечето маси бяха заети от пет или шест души. Народът крещеше и говореше, целуваше се и се смееше. След тежкия трудов ден кръчмата на Джон беше отлично място за отпускане. Не беше съвсем законно, но пък едва ли имаше нещо лошо в това. Големите имена в негърската музика ходеха там, защото се знаеха с Джон още от времето, когато им даваше да изкарат комат хляб и винаги им плащаше навреме. Трябваше да има над двеста редовни посетители на бара на Джон и всички се познавахме по лице, така че освен забавлението, човек винаги можеше да свърши и някоя полезна работа.

Присъстваше Алфонсо Дженкинс в черна копринена риза и прическа щръкнала повече от фут. Джохамо Джоханас също беше тук. Беше в кафяв вълнен костюм и яркосини обувки. Мършавата Рита Кук и тя беше тук с петима мъже наобиколили масата й. Никога не можех да разбера как беше възможно една грозна като смъртта и кожа и кости жена да привлича толкова мъже около себе си. Веднъж я запитах как го прави и тя ми отвърна с пронизителния си скимтящ глас: „Знаеш ли, Изи, само половината от мъжете се вълнуват от бедрата и гърдите на момичето. Повечето от вас, цветнокожите мъже, търсят жена да ги обича, ама така, че да забравят колко труден е животът.“

Забелязах Франк Грийн на бара. Викахме му Ножаря, защото беше толкова бърз с ножа, че изглеждаше като че ли винаги държи един в ръката си. Държах се настрани от него, защото беше гангстер. Той отвличаше камиони с алкохол и цигари по цяла Калифорния, че и Невада. Отнасяше се със смъртна сериозност към всичко, което вършеше, и беше готов да пререже гърлото на всеки срещнат мъж.

Забелязах, че Франк се бе пременил целият в черно. При неговата работа това означаваше, че се кани да излиза на работа — да отвлича алкохол или нещо по-лошо.

Помещението беше толкова претъпкано, че нямаше и сантиметър свободно място за танци, въпреки това дузина или повече двойки се бяха изхитрили да се боричкат между масите.

Занесох двете кани с ел до входа и подадох на Младока неговата. Един от няколкото известни начина да разтопиш сърцето на някой закоравял чукан е да му дадеш бира и да го оставиш да разкаже няколко изветрели безсмислици. Така че се отпуснах на стола и отпих от бирата си докато Форни споделяше как са били нещата в кръчмата през изтеклата седмица. Разказа ми отново историята за Хауърд Грийн. Този път обаче той добави и подробността, че Грийн бил вършил някаква незаконни далавери за работодателите си.

— Белите момчета са го убили — приключи той размишленията си.

Форни много си падаше по разкрасяването на всяка стара история, това ми беше известно, но около мен имаше набъркани прекалено много бели мъже, за да се чувствам спокоен.

— За кого работеше? — попитах.

— Знаеш ли онзи образ, дето отпадна от надпреварата за кметския стол?

— Матю Теран?

Теран имаше голям шанс да спечели изборите за мястото на кмета в Лос Анджелиз, но се отказа само няколко седмици преди изборите. Никой не разбра защо.