Уолтър Мосли: Дявол в синя рокля

Той вдигна мощен показалец пред устните си, преди да проговори.

— Изи, човек само да излезе сутрин от дома си и вече се е озовал в лайняната река. Единственото нещо, което трябва да те тревожи, е дали си извадил късмет да имаш под ръка гребла.

— Това, което имах предвид, беше, че не желая да си имам работа със закона.

— Точно затова и ти предлагам да работиш за мен. Аз самият не понасям полицията. По дяволите! Полицията налага закона, а ти имаш представа какво представлява той, нали?

Имах, разбира се, но предпочетох да ги запазя за себе си.

— Законът — продължи той, — се прави от богатите хора, за да не могат бедните да се измъкнат от мизерията. Колкото ти искаш да се забъркваш със закона, толкова и аз.

Той вдигна чашката и я огледа сякаш търсеше наплюто от мухи, после я остави върху бюрото и положи ръце с дланите надолу от двете й страни.

— Моля те само да намериш едно момиче — каза той. — И да ми кажеш къде е. Това е всичко. Открий я къде е и ми го прошепни на ушенце. Това е всичко. Намираш я и получаваш бонус още една вноска по полицата ти, а моят приятел ще ти намери работа, може би дори ще успее да те върне в Чампиън.

— Кой иска да открие това момиче?

— Без имена, Изи, така е по-добре.

— Просто ми е ненавистна мисълта, че ще я открия, и после някакво ченге ще щръкне пред мен с лайнарския лаф, че аз съм бил последният, който я е видял… преди да изчезне.

Белият мъж се изсмя гръмогласно и поклати глава, сякаш току-що беше чул хубав виц.

— Всеки ден се случва какво ли не, Изи — каза той. — Всеки ден. Ти си образован мъж, нали така?

— Да, защо?

— Значи четеш вестници. Днес чете ли?

— Да.

— Три убийства! Три! Само снощи. Всеки ден се случва какво ли не. Хора, на които не им липсва нищо да си гледат живота, може би дори си имат и малко парици скътани в някоя банка. Сигурно са си планирали всичко за уикенда, но това не им е помогнало да се спасят от смъртта. Плановете им не са им помогнали, когато им е дошло времето. Понасъбрали са малко парици и са си рекли, ех живот, здравей! Забравили са, че единственото нещо, което трябва да си осигурят, е нищо лошо да не им се случва.

Начинът, по който се усмихна, докато се отпускаше на стола си, отново ми напомни за Плъха. Спомних си как се усмихваше Плъха, особено когато нещастието споходеше и някой друг.

— Само намери момичето и ми кажи, това е всичко. Няма да й навредя, нито пък приятелят ми. Няма за какво да се тревожиш.

Той измъкна един бял портфейл от едно чекмедже на бюрото и изтърси от него пачка банкноти. Отброи десет, като при всяка банкнота облизваше квадратния си палец, и ги положи внимателно до чашата с уиски.

— Сто долара — каза.

Не виждах защо да не бъдат моите сто долара.

Когато бях беден мъж и без земя, единственото нещо, което не ми даваше мира, беше къде да положа пред нощта и какво да сложа в устата; на човек в такова положение не му е необходимо кой знае колко. Някой приятел щеше да ми протегне залък-два, и имаше достатъчно жени, които да споделят постелята си с мен. Когато обаче ми се наложи да направя поредната вноска по полицата си, открих, че ще ми е нужно и нещо повече от приятелство. Мистър Олбрайт не беше приятел, но имаше това, от което се нуждаех.

Беше също така и добър домакин. Пиячката му не беше лоша, а той самият беше приятен събеседник. Разказа ми няколко истории, от онези, на които ние в Тексас им викахме „лъжи“.

Една от историите му беше от дните му на адвокат в Джорджия.

— Защитавах един тъпанар, който беше обвинен в изгарянето на къщата на банкер — произнесе ДеУит, загледан към стената зад мен. — Банкерът го беше защипал още в мига, в който онзи нещастник получил съобщението, че вноската не е погасена. Човек веднага можеше да види, че той не му е дал никакъв шанс да се разберат като хората. И това момче беше точно толкова виновно, колкото и банкерът.

— Измъкнахте ли го? — запитах.

— Да — усмихна ми се ДеУит. — Обвинителят беше изпипал здраво работата си и беше усукал примката около врата на Леон, така се казваше нещастникът. Да, уважаемият Рандолф Кори имаше солидни доказателства, че клиентът ми е причинил умишления пожар. Аз обаче му се изтропах в къщата и седнах на масата му, като сложих върху нея ето този пистолет. Всичко, за което говорих, беше времето, и докато си приказвахме, си почиствах пистолета.

— Толкова много ли означаваше за вас този клиент?

— Ами, Леон беше пълен отпадък. Ранди обаче не беше губил дело от две години и аз сметнах, че е крайно време това да стане. — Олбрайт разкърши рамене. — Човек трябва да има усет за баланс когато стане въпрос за закона, Изи. Всичко трябва да се получава изрядно.