Уолтър Мосли: Дявол в синя рокля

— Точно така.

— И с какъв точно бизнес се занимава? Искам да кажа, да не продава ризи или какво?

— За неговия бизнес има поговорка, Изи.

— И каква е тя?

— Каквото падне на пазара. — Той се ухили широко, превръщайки се досущ в гладна мечка. — Каквото падне на пазара.

— Ще си помисля, значи.

— Не се тревожи, Изи, аз ще се грижа за теб. Ти само ми врътвай по някоя шайба и старият Джопи ще ти шепне на ушенцето ако играта загрубее. Само се дръж за мен и не се бой.

— Благодаря ти, че мислиш за мен, Джоп — казах, но не бях много уверен дали и по-нататък ще му бъда все така благодарен.

Карах към къщи и си мислех за парите и за това, колко отчаяно се нуждаех от тях.

Много обичам да се прибирам у дома. Може би защото съм отгледан на ферма под аренда или защото никога не бях притежавал нищо преди да купя тази къща, но умирам за къщичката си. В предния двор имам ябълково дърво и авокадо, обградени от гъст килим райграс. Встрани от къщата растат нарово дърво, което дава повече от тридесет плода всяка година и бананово дърво, което досега не е родило и един банан. Около оградата има далии и диви рози в лехи и африкански виолетки, които отглеждам в една голяма саксия на предната веранда.

Самата къща беше малка. Всекидневна, спалня и кухня. Банята беше дори без душ, а задният двор беше не по-голям от детско надувно басейнче. Тази къща обаче означаваше за мен много повече от всички жени, които бях познавал. Обичах я и ревнувах; ако банката изпратеше съдия-изпълнител да ми я отнеме, бях готов по-скоро да се изправя пред него с пушка в ръце, отколкото да я предам.

Работата за приятеля на Джопи беше единственият начин да си запазя дома. Имаше обаче нещо безкрайно гнило в цялата тая работа, усещах го с цялото си тяло. От ДеУит Олбрайт ме побиваха тръпки; нафуканите речи на Джопи, дори и да бяха верни, ме караха да се чувствам несигурен. Не спирах да се подканям да си лягам, и все го забравях.

— Изи — произнесох, — наспи се хубаво тази нощ и утре отивай да си търсиш работа.

— Но сега е двайсет и пети юни — произнесе в отговор нечий глас. — Къде са шейсет и четирите долара, които трябва да платиш на първи юли?

— Ще ги намеря — заявих твърдо.

— Как?

Продължихме по същия начин, но беше безсмислено, още от самото начало. Знаех, че ще приема парите от Олбрайт и ще направя всичко, което поиска от мен, стига да беше законно, защото къщичката ми се нуждаеше от мен и аз не можех да си позволя да я изгубя.

Имаше и още нещо.

ДеУит Олбрайт ме караше да настръхвам. Той беше едър и мощен мъж. Насилието лежеше стаено в него, готово да изригне всеки миг. Издаваха го плещите му. Аз обаче също бях едър. И като повечето млади мъже никога не обичах да си признавам, че страхът може да ме разколебае при вземането на решения.

Не знаех дали Олбрайт беше наясно с това, но той ме бе уловил в капана на собствената ми гордост. Колкото повече се боях от него, толкова по-сигурен ставах, че ще приема предложената от него работа.

Адресът, който ми беше дал, представляваше дребна, жълтеникавокафява сграда на Алварадо. Околните здания се извисяваха над нея, но не бяха толкова стари или отличаващи се като нея. Влязох през врата от ковано черно желязо и се озовах в коридор испански стил. Беше безлюдно, нямаше даже и указател на стената, само една дълга стена с боядисано в кремаво врати без табелки върху тях.

— Извинете ме.

Гласът ме накара да подскоча.

— Какво? — Извърнах се и видях дребосъка.

— Кого търсите?

Беше дребен бял мъж с костюм-униформа.

— Търся, а… — заекнах аз. Името излетя от паметта ми. Стиснах с всички сили очи.

Беше ми навик, придобит в Тексас от детските ми дни. Понякога, когато някой бял мъж, представител на властта, внезапно ме спреше, аз си изпразвах съзнанието, за да не мога да произнеса и дума. „Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре“, така ме учеха тогава. Ненавиждах се за това, но съща така ненавиждах и белите, и цветнокожите, които ме караха да се чувствам така.

— Мога ли да ви помогна? — попита белият мъж. Имаше червеникава къдрава коса и източен нос. — Приемаме доставки само между девет и шест — добави той, като видя, че не мога да отговоря.

— Не, не — отвърнах, като се напрягах да се сетя.

— Да, да. А сега по-добре си тръгвайте.

— Не, искам да кажа, че…

Дребният човечец заотстъпва заднишком към един малък подиум, изправен до стената. Разсъдих, че там трябва да бе скрил палката.

— Олбрайт! — изревах.