Уолтър Мосли: Дявол в синя рокля

— Обади му се, Мани — каза Шариф.

Мани върна ръката си в джоба и после отново я извади, за да почука на вратата зад себе си.

След минута ДеУит Олбрайт отвори.

— Изи — усмихна се широко той.

— Не иска да го проверим — оплака се Шариф когато пуснах ръката му.

— Спокойно — отвърна Олбрайт. — Исках само да се уверя, че е сам.

— Ти си шефът. — Шариф звучеше на уверен в себе си човек, дори до известна степен арогантен.

— Двамата с Мани можете да си тръгвате — усмихна се Олбрайт. — Ние с Изи имаме да обсъдим една малка работа.

Мистър Олбрайт мина зад едно крупно жълто бюро и намести обувките си редом до една наполовина пълна бутилка Уайлд Търки. На стената зад него висеше календар с кошница, пълна с боровинки. Иначе стената беше пуста. Подът беше същият: скучен жълт линолеум, напръскан с разноцветни петънца.

— Заповядайте, седнете, мистър Ролинс — произнесе мистър Олбрайт, като ми махна към стола пред бюрото му. Шапката му бе изчезнала нейде, също и сакото. Под лявата му мишница висеше бял кожен кобур. Дулото на пистолета почти докосваше колана му.

— Добри приятели сте си намерили — казах, докато оглеждах пистолета му.

— Те са също като теб, Изи. Когато ми се наложи да ползвам малко мускули, веднага им завъртам по една шайба. Има цяла армия мъже, специализирани в най-разнообразни работи, и със своя цена, разбира се.

— Онзи дребният, да не е китаец?

Олбрайт повдигна равнодушно рамене.

— Казва ли ти някой. Израснал е в сиропиталище, в Джърси Сити. Нещо за пиене?

— Разбира се.

— Едно от предимствата, когато работиш за себе си. Не трепериш, че шефът ми може да си пъхне носа всеки момент в бюрото ти и да зърне бутилката. Винаги я държа отгоре. „Искаш ли му удариш по глътка? Няма проблеми, авер. Не ти харесва? Вратата е точно зад теб.“

Той наля две чашки докато говореше, които бе извадил от чекмедже в бюрото си.

Пистолетът ме заинтересува. Дръжката и дулото бяха черни; единствената част от вещите му, които не бяха бели.

— Значи, искаш работата, така ли, Изи? — попита ме той докато се привеждах да взема чашката от ръката му.

— Ами, зависи от това, каква точно работа имате предвид.

— Търся един човек, за един приятел — каза той. Измъкна една фотография от нагръдния си джоб и я положи върху бюрото. Беше снимка на красива и млада бяла жена, до раменете. Черно-бяла, но с цветен ретуш, какъвто обикновено добавят към снимките на джаз-певиците, които излагат пред нощните клубове. Светлата й коса струеше върху голите й рамене и високите й скули; очите й вероятно бяха сини. След като я гледах в продължение на цяла минута, реших, че си струва човек да я потърси, стига да успее да я накара да ти се усмихне по същия начин, както и на снимката.

— Дафне Монет — произнесе мистър Олбрайт. — Не лошо да й се порадва човек, но доста трудно се открива.

— Все още не виждам какво общо имам аз с тази работа — казах. — Не съм я мяркал досега.

— Това е истински срам, Изи — усмихна ми се той. — Мисля си обаче, че все пак можеш да ми помогнеш.

— Не виждам как. Жени като тази едва ли ми знаят телефона. Според мен по-добре е да се отнесете до полицията.

— Никога не се обаждам на човек, който не ми е приятел, поне приятел на приятел. Не познавам никакви ченгета, а също и никой от приятелите ми.

— Добре, тогава можете…

— Разбираш ли, Изи — прекъсна ме той, — Дафне си пада много по негърската компания. Обича джаз, свински крачета и черно месо, ако разбираш какво имам предвид.

Знаех какво има предвид, но не ми се искаше да го чуя.

— Значи вие считате, че тя може да е някъде из Уотс?

— Не се и съмнявам. Но нали разбираш, не мога просто да се грабна и да хукна да я търся из онзи район, защото просто нямал подходящата външност. С Джопи се познаваме отдавна и той ми каза всичко, което му е известно, но единственото, което можа да се сети, беше твоето име.

— За какво я търсите?

— Имам приятел, който иска да се извини, Изи. Голям кибритлия и лесно избухва за щяло и нещяло, та затова и момичето е хукнало.

— И той иска тя да се върне при него?

Мистър Олбрайт само се усмихна.

— Не знам дали мога да ви помогна, мистър Олбрайт. Както каза Джопи, само преди няколко дни ме изритаха от работа и трябва да си намеря друга, преди да е дошло известието за вноската.

— Сто долара за една седмица работа, мистър Ролинс, и то в аванс. Утре я намирате и можете да задържите остатъка.

— Не знам, мистър Олбрайт. Искам да кажа, откъде да знам в какво се забърквам? Това, което вие ми предлагате…