Уолтър Мосли: Дявол в синя рокля

Джопи донесе скоча на мистър Олбрайт и моя бърбън с лед.

— Мистър Олбрайт търси човек да му свърши една дребна работа, Изи. Казах му, че си без работа, и че имаш да изплащаш и полица.

— Да, не е лесно — поклати отново глава мистър Олбрайт. — Хората от големия бизнес дори и не забелязват мъката, с която обикновеният човек си изкарва хляба.

— А и да знаете, че Изи винаги се старае да работи колкото може по-добре. Тъкмо си получи дипломата за завършена гимназия от вечерното училище и вече започна да се оглежда за колеж. — Джопи не спираше да полира плота докато говореше. — Той е и голям герой от войната, мистър Олбрайт. Изи отиде да воюва с Патън. Доброволно! И да знаете, че е видял доста кръв.

— Виж ти? — каза Олбрайт. Не беше особено впечатлен от факта. — Защо не поседнем хей там до прозореца, Изи?

Прозорците на Джопи бяха толкова замърсени, че човек трудно можеше да види през тях 103 улица. Единственото преимущество беше, че мътната светлина на деня достигаше до близките масички.

— Значи имаш да изплащаш полица, а, Изи? Единственото нещо, по-лошо и от голяма компания, са банките. Искат си парите на всяко първо число и ако пропуснеш дори и една вноска, на следващия ден съдия-изпълнителят ще чука на вратата ти.

— Какво общо имате вие с това, мистър Олбрайт? Не искам да звуча грубо, но ние се познаваме едва от пет минути и вече искате да знаете всичко за работите ми.

— Ами, защото си помислих, че имаш нужда от работа, когато Джопи спомена, че може да загубиш същата си.

— Но какво общо има това с вас?

— Просто може да имам нужда от чифт зорки очи и остри уши да ми свършат малко работа, Изи.

— А с какво се занимавате? — попитах, вместо да стана от масата и да си тръгна, но той беше прав за полицата ми. Беше прав също така и за банките.

— На времето бях адвокат, когато живеех в Джорджия. Сега съм само човек, който върши услуги на приятели и на техни приятели.

— Какви услуги?

— Не знам, Изи — повдигна той едрите си бели рамене. — На когото каквото му се наложи. Да кажем, когато ти се налага да пратиш послание на човек, с когото, хм, не е много удобно да те видят; е, тогава само ми се обаждаш и аз свършвам работата. Разбираш ли, винаги свършвам услугата, за която са ме помолили, това е известно на всички, така че винаги съм затрупан с работа. Понякога имам нужда от някое рамо, за да се справя. Ето, такъв е и случаят с теб.

— И какъв точно е той? — попитах. Докато той говореше, осени ме мисълта, че Олбрайт всъщност не се различава много от един приятел, когото имах в Тексас; казваше се Реймънд Александър, но му викахме Плъха. Само мисълта за него ме накара да настръхна целият.

— Трябва да открия един човек и може да имам нужда от малко помощ, за да свърша работата.

— И кой е този човек, който искате да…

— Изи — прекъсна ме той, — виждам, че си интелигентен мъж, който задава много разумни въпроси. Аз също бих искал да те просветя по въпроса, но не тук.

Той извади от джоба на ризата си бяла картичка и бяла емайлирана химикалка. Надраска нещо върху картончето и ми го подаде.

— Поговори си с Джопи за мен и после, ако искаш да се пробваш, ела в офиса ми по всяко време след седем довечера.

Той изля остатъка от питието си в гърлото, усмихна ми се отново и се изправи, като опъна ръкавите си. Килна на тила си панамената си шапка и поздрави Джопи, който се ухили и му махна иззад бара. След това мистър Олбрайт излезе като редовен посетител, който се прибира у дома след като е обърнал порцията си концентрат.

Върху картичката му с пищни букви беше изписано името му. Под него се намираше адресът, който беше надраскал. Беше някъде в центъра на града, на доста път от Уотс.

Забелязах, че мистър Олбрайт не си плати питието. Джопи обаче нямаше вида на човек, разбързан да догони разсеяния си клиент.

— Откъде се познаваш с тоя кукуригалник? — попитах Джопи.

— Запознахме се още когато се боксирах. Както ти каза, още преди войната.

Джопи беше още на бара, приведен над издутия си корем, и лъскаше плота. Чичо му, който също се бе подвизавал като барман, бе починал в Хюстън преди десет години, точно когато Джопи бе решил да слезе от ринга. Джопи беше бил целия път до Хюстън, само и само да прибере този мраморен плот. Касапите вече били съгласни да му разрешат да отвори бар на горния етаж и му оставало само да си домъкне мраморния плот. Джопи беше суеверен. Мислеше, че единственият начин да успее беше с някоя вещ на чичо си, вече взела участие в успешния му бизнес. Всеки свободен момент търкаше и полираше мраморната повърхност. Трепереше нещо да не се строши отгоре на плота и ако някой изтървеше някоя кана или нещо тежко, той само след секунда беше на местопроизшествието и събираше парчетата.