Велко Милоев - Няма да бъдем същите

— Разбирам — каза Борис. — Тръгнахме в скафандри към собственото си бъдеще. Обградихме го с най-унищожителните оръжия, които имаме. А сега ние сме затворени, защото сме заразени с това бъдеще, и те се боят, че заразата ще проникне навсякъде. Ще проникне. Никой не може да я спре.

— Ти си гениален, че взе онова пернато.

Борис го погледна учуден.

— Та те ще го разложат на молекули, за да го изучат.

— Какво се прави, когато отиваш при деца? — попита Даниел. — Носиш им подарък. Какъв трябва да е подаръкът? Някаква играчка. Какво правят децата с играчките? Чупят ги, разглобяват ги, за да разберат какво има вътре.

— Почвам да се досещам — поусмихна се Борис.

— Те ще работят денонощно. Може би ще го разглобят. А може би звездолетът първо ще го включи, ще го оживи — то ще подхвърча, ще подскача, ще бяга, те ще го гонят, ще го хванат и сигурно все пак ще го разглобят. За да разберат, че са счупили една играчка. И че за него ние сме деца. Деца, които трябва да се научат да ценят и пазят подаръците си с надеждата да получат нови… Мъдър звездолет. Той ще им даде и други доказателства.

— Ето го. — Борис посочи силуета на звездолета. — Най-важното доказателство е тук. И никъде не можем да се денем от доказателството, че бъдещето съществува. И цял живот, поколения наред ще бъдем принудени да го изучаваме. И никога вече няма да бъдем същите.

Той почука по стъклото на кабината и даде знак да потеглят.

© 2003 Велко Милоев

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1667]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46