Велко Милоев - Няма да бъдем същите

— Излез от кръга — извика Борис.

И залата стихна.

— Ако това бе тест за готовност за контакт, ти се провали.

— Опитай ти да подскачаш със скафандър — отвърна задъхано Даниел. — Хей, къде е вратата?

Рубинените очертания грейнаха услужливо. Цветовете по скафандъра на Даниел бързо избледняваха, няколко сфери все още се търкаляха към стените и изчезваха в тях. Излязоха в коридора.

Не всички врати се отваряха. Няколко пъти напразно спираха пред проблясващите им контури, но преградата не се отваряше, корабът оставаше ням. Сякаш невидимите домакини избираха какво да им покажат.

Например огромното помещение, изпълнено с редици от прозрачни саркофази, приели невиждани, чудати същества.

— Най-после сме на място, където нещата като ме ли имат някакво предназначение и смисъл — рече Даниел.

— Музей — съгласи се Борис.

Неземни растения и животни — многокраки зверове с пъстри люспести тела; безоки водни твари — само зейнала паст и голо туловище; безформени „гъби“; крилати създания с източени муцуни и издължени антени по гърба. Ярки обемни изображения — като живи. И наистина оживяваха, щом Борис или Даниел заставаше пред някой от саркофазите. Двамата смаяно наблюдаваха как странно същество — цялото само от безброй тънки пипала, съгради над себе си къща от пясък и простря тръпнещите, дебнещи крайници като корени в почвата; блестяща капка пъплеше нагоре по кората на дърво, после потече от върха, невидим вятър огъваше струната, тя прилепваше до всичко, което докосваше, и накрая се опъна като сапунен мехур между клоните…

— Десет години, сто години — пак няма да ни стигнат за всичко тук — промълви Борис.

— Цяла планета! Тяхната планета?

Но бе ясно, че и тук не са намерили най-важното. Нямаше саркофаг със същество, което с вида си, с поведението си да разкрие, че не е звяр, а е разумно същество, способно да строи звездолети.

— Ами ако те са измрели — каза Даниел в коридора — както във „Война на световете“ — от грип? И в затворените стаи е пълно с мъртви? Или с хремави… Почвам да се дразня, това е лошо.

— Да проверим пак шлюза.

Пътуваха нанякъде като се надяваха, че звездолетът ги е чул и ще ги отведе до началната точка.

— В краен случай ще блъскаме по шлюза — мърмореше Даниел. — Може нашите да са отвън и да ни чуят. Ще разговаряме по морзовата азбука, с почуквания. Нека се опитат да пробият отвор — съвсем малка дупчица — колкото да ни подават сандвичи и да им връщаме записаните касети.

Странен шум го накара да замлъкне. Стъпки. Без съмнение — леко забързани стъпки. Приближаваха. Шумолене на пера. В напречния коридор се мярнаха за миг големи триъгълни крила, бели крила и бели пухести лапи.

Борис и Даниел се втурнаха напред, завиха в посоката, в която се скри непознатото. То вече не се виждаше, ала този път, изглежда, им провървя — коридорът нямаше разклонения и водеше единствено към светещия контур на вратата в дъното.

— По-бързо, моля! — подвикна Даниел.

И пътеката ги послуша, и вратата ги пропусна…

…в пропастта. В кладенец без дъно и без стени. Падайки в бездната от червен полумрак, Борис зърна далече под себе си двете триъгълни бели крила. Падането трая пет-шест секунди, после някаква сила постепенно го забави и спря. Но пък стана съвсем тъмно. По усещанията в тренираните мускули, по променения натиск на кръвта в слепоочията и крайниците, Борис разбра, че е в добре познатото му състояние на безтегловност. После наоколо изгряха звезди — съвсем близки, можеш да ги вземеш в ръка и те блещукат като светулки в ръкавицата на скафандъра… Нисък протяжен звук — трептене на безкрайно дълги струни. Бе запазил ориентация за посоката и усещаше, че заедно със странната музика отново полита нагоре — нагоре по гамата и покрай звездите. Той се издигаше и кристалният звук се извисяваше с щастлива лекота, и там някъде във високото, на върха, грейна светлината. Ярко оранжево сияние се показа над хоризонта на пурпурни планини. Борис летеше над безкрайна равнина заедно с музиката на нечувани инструменти — запяваше всичко, на което спираше погледа си: ръждивите гори, ленивите златисто-пурпурни реки, белите като кости руини на древни градове, и препускащите стада от грациозни тънконоги животни. Гласовете им — различни и неоприличими на нищо друго освен на гласовете на реки, градове и бързи разтревожени стада — надделяваха в мига, когато човекът се взираше в тях, и затихваха, щом се загледаше в нещо друго. И макар да не разбираше съкровеното в песните им, Борис разбираше, че той бе диригентът на този подготвен от някой друг концерт…