Велко Милоев: Няма да бъдем същите

Най-после стояха здраво стъпили на краката си, а приглушената светлина все така не им позволяваше да различат очертанията на залата.

— Вратата! — с усилие произнесе Даниел. — Борис, трябва да спрем и да починем някъде. Да помислим.

Скоро намериха подходящото място. То бе пак удивителен, но спокоен свят. Необикновена гора с необикновени дървета без клони, без кора — само голи стволове, невероятно огънати в пространството от безумни ветрове или от градинар магьосник. Двамата се отпуснаха върху мек кафяв мъх. Решиха, че най-напред имат нужда от храна и кафе.

— Как мислиш — запита Даниел като прибираше остатъците и опаковките, — дали те наистина са видели всички тези светове? Дали наистина съществуват?

— Въпросът може да се зададе и така: кое тук е експонат, модел, научен документ и кое — произведение на въображението, на изкуството. И дали те изобщо ценят разликата между тези два начина за разбиране на света. Като нас… Но сигурно са видели много.

— Не знам дали ни наблюдават живи същества или автомати, но те реагират на нашето присъствие, реагират като че ли смислено — вратите се отварят или не се отварят, холограмите оживяват, музиката свири. Значи имаме нещо общо.

Борис не отговори. Бе коленичил и разглеждаше някакъв предмет на земята. Като откършен клон с чудновати извивки. Каква сила го привличаше към меките му форми? Не издържа на изкушението и протегна ръка да го докосне, а ръката сякаш сама намери мястото, приготвено за нея. Когато го взе, едно от разклоненията ласкаво легна на рамото му и пое тежестта, а един кръгъл отвор се оказа точно пред лицето му. Борис долепи устни и от инструмента се разнесе звук, наподобяващ флейта, а щом другата ръка по своя воля или под магията на звука се плъзна по плавните извивки, тоналността и тембърът му се променяха.

Борис вдигна глава и каза:

— Този предмет е направен за човешки ръце.

Когато по волята на звездолета поредната преграда се отдръпна и ги пропусна в поредното помещение, двамата замръзнаха на място от изненада. Пред очите им се откри степта. Примерно от височината на десетия етаж зад големия панорамен прозорец виждаха като на длан линиите на траншеите, въртящите се радари, кулата на наблюдателния пункт и хората около нея, бронираните коли, пъплещи в далечината.

— Командната зала — промълви Даниел и пристъпи.

— Виж, кресла. Удобни меки кресла за човешки тела — с облегалки за ръцете, главата и краката. Говоря ти аз…

— Пултът за управление. Странен пулт. — Даниел прокара пръсти по белия, абсолютно гладък панел. Впрочем, нищо чудно, че е включен.

— Какъв пулт! Не пипайте нищо! — Внезапно оживялото радио на скафандрите им пукаше и пращеше от напрежение. — „Марс“! Тук е базата, чуваме ви, обадете се!

— И ние ви чуваме, база.

— Борис, Даниел, как сте?

— Живи. Здрави. Малко преуморени от впечатления — спокойно се обади Борис.

— Срещнахте ли някого? Има ли някой там?

— Никого. Но изглежда постигнахме разбиране.

— С кого?

— Може би с домакините, може би с компютрите им. Току-що ни пуснаха в командната зала. Оттук ви виждаме прекрасно. А ето че възстановиха и връзката. Никакви прояви на враждебност. Ако не смятаме за такава затварянето на шлюза.

— Намерихте ли нещо, което да подсказва кои са те и откъде са дошли?

— Да — намеси се в този момент Даниел. — Скелет.

За секунда Борис се озова до другата стая. Даниел се бе навел до края на пулта. Там, на мекото покритие наистина белееха кости — малко кръгло черепче, тънки ребърца и сякаш протегнати в умора крайници с по две стави. До костите имаше кръгла съдинка.

— Скелет на котка — добави Даниел. — И празна чинийка за храна.

В базата обмислиха абсурдното съобщение, а двамата стояха смълчани и скръбни пред единствените останки на живо същество, малко същество, което бе намерило смъртта си в самота, единственото безспорно доказателство за миналото присъствие на хора…

— „Марс“, слушайте внимателно. Промяна в обстановката. Шлюзът се отвори. Тръгнете към изхода. Не докосвайте повече нищо и не взимайте нищо със себе си.

Подвижната пътека послушно ги поведе към изхода и спря до нишите, където им се бе случила първата неприятност на идване.

— Да си позволим ли последен експеримент? — попита Даниел.

— Хайде! Едва ли е опасно, щом тук са живели хора като нас.

Даниел внимателно протегна дясната си ръка, на която тук по-рано бе загубил ръкавицата, и докосна този път оранжевия квадрат. Бяла мъгла изпълни нишата. Човекът не извика, не се отдръпна. След секунди мъглата се прибра в невидими отвори, и той можеше да разгледа ръката си. От върховете на пръстите до мястото, до което бе проникнала в нишата, тя бе покрита с гъвкава, прозрачна здрава материя.