Велко Милоев - Няма да бъдем същите

Имаше сериозни основания да изберат точно тях двамата за тази акция. Бяха ги готвили за първия полет към Марс, дори трябваше вече да са на път, ако не бе пристигнал нечаканият гост. Отвореният люк на звездолета не можеше да се тълкува другояче, освен като покана. За какво?

— Гардън парти — пошегува се Борис. — Да не забравите да запалите фенерите, щом се стъмни.

— Не разрешават да вземем подаръци — добави Даниел. — А нали отиваме на гости.

— Е, да приемем, че ние двамата сме сувенирът.

Експертите се бяха измъкнали, докато им изберат екипировка с минимално тегло при доста неясното изискване пратениците да разполагат с всичко необходимо. Никакво оръжие.

Предварително бе уговорено, че няма да има речи. Представителят на ООН им стисна ръцете пред наблюдателния пункт. В открития джип се качиха само двамата и шофьорът. На половин километър от звездолета слязоха и продължиха пеша. Степта наоколо живееше и дишаше, както всяка сутрин птиците и насекомите шумно се радваха на слънцето, но за двете тромави фигури в скафандри разходката през високата трева бе трудна.

— Триста метра — обадиха им се по радиото. — Никакви промени в обстановката.

Даниел само вдигна над главата си ръка с палеца и показалеца, присвити в кръгче. Знаеше, че на екраните пред екипа в наблюдателния пункт се нижеха безкрайни редици от цифри, документиращи всичко, което става в полето.

— Няма промени… Няма промени…

Вече бяха пред звездолета.

— Малка крачка на човек, но… — промърмори Борис и стъпи на трапа.

— Камерите ви работят добре — обадиха се от кулата. — Но и вие ни разказвайте непрекъснато.

— Няма посрещачи.

Зад шлюза тъмнееше коридор.

— Овални форми — докладва Даниел. — Гладки стени. Все пак повече висок, отколкото широк. Много дълъг коридор… Светли ивици по пода! Сега светнаха!

— Стоп! Изчакайте. Огледайте се.

— Някакви промени? — попита Даниел.

— Нищо. При вас?

— Няма радиация — уточни Борис. — Температурата е осемнайсет градуса, съставът на атмосферата — земен, налягането и влажността — нормални.

— Разбира се, нали люкът зад вас е отворен.

Тази незначителна реплика накара Даниел да се обърне.

— Беше — каза той като наблюдаваше как тъмна преграда се плъзна в отвора.

— База! База! „Марс“ вика Базата — повтаряше Борис. — Не ги чувам.

— И те не ни чуват. Корпусът екранира радиовълните.

Около минута двамата продължаваха да се оглеждат в празния коридор. После слетлината под краката им сякаш потече напред.

— Поехали — рече Даниел и то бе съвсем точно, защото една подвижна пътека под тях се плъзна и плавно ги понесе към вътрешността.

— Спокойствие. Всичко е правилно. Те трябва да ни водят.

Но само след десетина метра пътеката спря. В коридора видяха само няколко глухи ниши, малко по-широки от ръста им. Във всяка от тях светеха по един син и един оранжев квадрат.

— Врати — предположи Даниел.

След няколко минути решиха, че са чакали достатъчно.

— Изглежда трябва сами да натиснем бравата. — Даниел предпазливо протегна ръка. — Синия или оранжевия?… Хайде да опитаме първо синия.

Той леко докосна светещата повърхност и в същия миг извика от изненада. Нишата се бе изпълнила с болезнено ярка трептяща светлина, от ръкавицата му се вдигна пушек и бързо се всмукна някъде навътре. Онемял, Даниел разглеждаше ръката си — тази част от скафандъра, която бе попаднала в нишата, сега просто липсваше, краят изглеждаше разтопен. Борис бързо притисна ръкава му малко по-горе от китката.

— Изгорен ли си? Боли ли?

Даниел отрицателно поклати глава. Погледнаха дисплеите на уредите, които анализираха средата наоколо. Цифрите бяха успокояващи.

— Сега за момент ще те пусна — каза Борис. — Усещаш ли нещо?

Зад стъклото на шлема лицето на Даниел бе пребледняло.

— Нищо — отвърна след няколко вдишвания. — Като че е наистина обикновена земна атмосфера.

Борис не успя да отговори, защото в този момент усети, че някаква мека и гъвкава маса натежа на гърба му, а прозрачната част на шлема се закри от… Две малки розови ръчички! Борис се сви и рязко се завъртя, за да отхвърли нападателя, нещото отскочи и прошумоли по коридора. Успя да види само две големи перести криле, над крилете се размахваха розовите ръчички, а под тях шляпаха бели космати лапи. Подтичвайки и подхвърчайки, съществото се скри в тъмната част на коридора.

Един поглед на Даниел му бе достатъчен, за да разбере, че и той не е видял повече. Оставаше само според правилото си пак да изчакат две-три минути и когато отново не доловиха никакъв звук или знак, тръгнаха в посоката, в която бе изчезнал непознатият.