Велко Милоев - Тополата

Вътрешният двор ми приличаше на огромен аквариум, от който са източили водата — също така херметично затворен между къщите и също тъй пуст. Линееща трева с разхвърляни празни бутилки — корабокрушенци по балконите са им поверили може би послания за помощ, но те не са отплавали, някой е извадил писмата и се е посмял, обаче кой ли е бил, щом вратите, водещи от тъмните стълбища към двора, отдавна са заключени. Разкъсани вестници с избеляло време. Счупената детска люлка болезнено е замръзнала извън точката на своето равновесие, отблъсната от нечия небрежна ръка — сякаш времето е спряло в онзи миг, ръждата светкавично е вкочанила ставите й, защото в този двор са ставали странни неща с времето от момента, в който хората са го оставили само на себе си, до минутата, когато, отчаяно да се плиска между зидовете на двора, времето е намерило безброй пролуки и е изтекло, а дворът е останал като дъно на аквариум, покрито с мръсните следи на отминалия живот.

Или друга метафора — този двор е като стара порцеланова чаша. На дъното е утайката, дълбока десетки години, всичко е падало на дъното и бавно се е разлагало — звуци и цветове, ревът на реактивните самолети и сенките на уплашени птици, уплашените думи, подхвърляни между балконите от уплашени мъже и жени, отблясъците на далечните залези, уловени от стъклата на горните етажи, захвърляни от прозорец в прозорец — от стъкло в стъкло, докато червеното слънце достигало дъното, където всичко се стопява. Тънки пластове от звездно небе са покривали горещата тиня на летни следобеди. В дълбините на утайката се е размесвало това, което е било после, с това, което е било преди, а преди, преди онзи миг, когато страхът зад пердетата най-сетне е намерил отчайващото си оправдание, понякога от стаята с балкона и вечно празния стол люлка идвали плачещите звуци на едно разстроено от самотата пиано. Музиката се стичала на тънки струйки в процепа под вратата, падала на кристални капки в застоялото блато от тишина на двора, разрухата на близкия край бавно пълзяла нагоре по сивите къщи, тънките филизи на отчаянието плъпвали по фасадите, обвивали железните парапети на балконите. Ръждивите петна по метала бяха разсейките на едно злокачествено израждане на вещите в отровния въздух на човешко отсъствие. Дали тогава или едва сега напуканите саксии са се превърнали в урни, съхранили тленния прах на обречената земя, а голите стени, слепите калкани са престанали да бъдат вечни платна, по които животът рисува силуети на птици и сенки от облаци. Сега по калканите рисуваше само разрухата, напукваше се и се лющеше кожата на къщите трупове и отдолу разцъфтяваха червени рани. Разрухата вече бе достигнала покривите, мътеше мъртви стогодишни яйца в гнездата на птиците, преливаше над керемидите, стенеше в изтънелите като станиол водосточни тръби в своя път обратно надолу, в един отчайващ кръговрат. Но най-страшни бяха празните прозорци, черни като очила на слепец, като фотоплаки, запечатали ужаса на последния миг и потъмнели от блясъка на неутронните взривове.

Само тополата беше жива.

По дяволите, откъде се бе взела тук и сега тополата — в този двор, в този свят, в който всички тополи бяха мъртви, длъжни бяха да бъдат мъртви? И все пак тя беше тук, в най-безнадеждния ъгъл на двора, между една мрачна фасада и два голи калкана. Аз я виждах добре от прозореца на моята стая — същато като стаята, в която съм се родил, и тъй удивително като нейното присъствие в двора бе може би само моето присъствие в тази част на пространството или в измерението, или както и да се нарича това, в което се намирах — свят, абсолютно еднакъв със света, от който бях дошъл, във всички детайли, освен най-важното. Той беше мъртъв. Беше преминал мигът, когато разумът, превърнал се в свое отрицание, е пуснал неудържимата машина на разрухата. Този свят бе отражение на нашия в кривите огледала на един зловещ паноптикум, вратата към който вече бе отворена за всички, но бях преминал само аз, засега само аз. Бях затворен в безмълвието между криви огледала, в тях се отразяваше всяка подробност на къщата, в която съм се родил, и на двора, така и останал неизброден през годините на детството, за да ги опознавам наново и чрез метафори върху бял лист хартия да ви докажа, че те могат да съществуват и така. Затуй експертите избраха писател, а не физик, който точно би обяснил как този свят бе материализирал колективния, подсъзнателен кошмар на моето човечество.