Аз само трябва да потвърдя, че той съществува — редом с нас, едно жестоко обещание. Не знам как се нарича и преградата, която разделя двата свята, пространство или време, фантазия или случайност, но за мен самия това, през което бях преминал, бе огромна леща, която фокусираше тук, сега, страховете и безсъниците на хората от моя град. Възможно е човечеството да е създало в своята мъчителна история и други светове — безобразни копия на нашия — в моментите, когато милиони са били обземани от една мисъл, от едно чувство, ако се е случвало това досега. Може би тези светове също тлееха или агонизираха всеки в своята кървава епоха, може би някои бяха надмогнали страховете на неволните си създатели и бяха щастливи светове — може би, но ние първо отворихме пътя към този. Имаше ли минало светът, в който бях гост? Дали го бяхме създали такъв, какъвто го виждах сега, или той се е родил от утробата на страха още преди деня на катастрофата, и е имало хора, живи хора, моите съседи, родителите ми, самият аз, дали е бил дълъг за тях ракетният миг? Навярно времето е застинало от ужас, после е побягнало уплашено, толкова бързо, че вече са изминали стоте години на разрухата, а накрая, задъхано и уморено, отново е забавило ход и спряло, отчаяно от самотата. Да, времето се беше оплело в паяжините из празните стаи, в пружините на спрелите часовници, но някъде то продължаваше своя ход и аз бях решил — за да продължи времето в моя свят, трябва да дойда тук и ако не умра от тъгата на този вътрешен двор, да разкажа. Кой, ако не аз?
Трябва да разкажа за всичко това.
Метафори за тополата. Тя беше вик. Тя беше зелена стрела, забодена в ослепялото око на небето. Чудо на живота сред безбройните чудеса на смъртта наоколо. По високото й стебло чак до третия етаж нямаше зеленина. Тъмната напукана кора носеше белезите на едно мъчително израстване. И чак на третия етаж, достигнала светлата пролука между две къщи, беше избухнала. Зеленият взрив бе разкъсал застоялия въздух, зелени листа, малки зелени знамена тържествуваха над безсилието на мъртвите фасади, зелена младост в стогодишния старчески сън на света. Това беше тополата. Експертите не знаят, че тя е тук. Обаче аз мога да я обясня. В този свят, проекция и творение на страха, тя бе проекция и творение на надеждата. Нейните корени черпеха живот от надеждата в моя свят и това бе добре, защото се досещах — щом тя е тук, зелена и жива, значи оттатък не е докрай пресъхнала надеждата, животът продължава и има за кого да измислям метафори.
Ако не умра от тъгата на този вътрешен двор. Но нима е възможно да оцелея в наситеното със смърт пространство, докато при всяко вдишване дробовете ми изгарят от нажежената самота на това безкрайно лято, от задушаващата тишина, а ръцете ми изтръпват при всеки допир до мъртвите вещи.
Не мога да напусна тази мрачна къща, не ми е позволено. Душата ми се скита като привидение край застиналите вещи, а те я дебнат с остри ръбове и бели, пухкави късове от душата ми остават по тях, по стърчащите гвоздеи, по мумифицираните останки от големи стайни растения, по закачалките в коридорите, но напразно зъзнещата ми душа се опитва да се загърне в изтлелите парцали по тях. Треперя в жегата, обаче дрехите, които докосвам, се разпадат, вратите пред мен рухват и се превръщат в прах, а от шума се разбуждат призраци. Замаяни от стогодишния си сън, те бавно се надигат, ето онзи например е спал на дивана, легнал на страна, обгърнал собствения си скелет. Друг се измъква изпод копринените парцали, които вече не могат да скрият неприличната голота на костите, това е жена, тя е била красива до последния момент и дори може би малко след него, седнала пред потъмнялото огледало и масичката с отдавна изветрели порфюми — какво подходящо място за смърт. Навярно е била красива, питам огледалото, посивяло от скуката да отразява стогодишната неподвижност на стаята, но в следващия миг съжалявам за своята непредпазливост, защото от стъклото нахлуват отражения, нови призраци, живели или просто надниквали някога в стаята. Знам, знам какво искат, всеки иска късче от душата, местенце в паметта ми, където да разказва за щастливите си дни, за нещастните си дни, за изживените или само пожелани истории…
Затвори вратата, сине, духа, аз още тогава си бях зиморничава, а вече сто години няма кой да затвори вратата. И виж, дрехата ми се е разкъсала и стъклото е разбито — сто години никой не идва да го поправи…
Аз съм Мария, на шестнайсет години, а това е любимото ми стихотворение, ето, в разтворената книга на масата, нарочно я оставих така, знаех, все някога някой трябва да дойде и да разбере, че това е любимото ми стихотворение, само недей да забравяш, че се казвам Мария, поне на шестнайсет години, така и пише на първата страница — на Мария за шестнайсетия й рожден ден…
Читать дальше