Велко Милоев - Няма да бъдем същите

Осветлението в пода се включваше на няколко метра пред тях и така подвижната пътека най-сетне ги доведе до врата. Врата — този път нямаше съмнение, бе дори леко открехната. Отворът светеше, но вътре не се виждаше нищо освен светлината.

— Аз ще вляза — рече Борис. — Следи анализаторите.

Даниел кимна.

Борис прекрачи прага и изчезна.

Усети как краката му затънаха в пясъка. Само ситен жълт пясък наоколо, безкрайно пространство и синьо слънце над хоризонта. Обърна се, но пустинята се простираше и зад гърба му, нямаше и следа от вратата, не виждаше Даниел. Повика го по радиото и отдъхна като чу гласа му.

— Стой на място — посъветва го Даниел, щом с няколко думи размениха впечатленията си. — Разгледай всичко добре, а после просто опитай да направиш крачка назад.

Вятър раздвижи пясъка. Зърна люспесто тяло, което бързо се зарови в земята, сини създания, наподобаващи морски звезди, пъплеха по дюните. И една самотна бутафорна стена с отвор като прозорец, захвърлен сред пясъка сандък, лъскава метална тръба, парче пъстра тъкан.

— И въздух — каза накрая. — Чист земен въздух, ако вярваме на анализаторите. Сега внимавай. Ще се опитам да се върна.

Той пристъпи назад.

И се озова в коридора.

— Изплува като от мътна вода — обясни Даниел.

Внезапно пътеката под краката им ги понесе към вътрешността на звездолета, последва завой, видяха насреща си нова врата в стената, но тук скоростта се увеличи и силата на инерцията ги хвърли в отвора.

На морския бряг. Изумрудени вълни. Далечен хоризонт насреща, стръмен бряг, обрасъл с виещи се диви лози и цъфтящи бодливи храсти.

— Та това е на Земята — простена Борис. — Отключи и сне шлема си, вдъхна няколко пъти. — Така се чувствам по-достойно.

Даниел разглеждаше голяма извита раковина.

— Това е направено — каза той. — Всичко тук е съвсем като истинско. Но растенията, мидите, раците — на Земята няма да срещнем тези видове на едно място. Този бряг е някак синтезиран като… като лабораторен модел.

— Или обобщен художествен обра. Също хипотеза.

— Тест. Лабиринт за бели мишки.

— Или място за преговори. — Борис приседна на сухия пясък. — Защо не дойдат тук да се запознаем?

— Може да ни готвят за срещата. Искат първо да се поогледаме преди да се явят. Или пък…

— Автомати. И аз мислех за това. Щом посвикнем, ще излетим, ще ни откарат при себе си. Затова шлюзът се затвори. Хе-е-ей! — провикна се към брега. — Искам вече да изляза оттук.

В подножието на близката скала затрептя червеникавият контур на вратата. Една крачка под рубиненото сияние отвеждаше в коридора.

— Хайде да проверим — предложи Борис — дали беше случайност или вече постигнахме някакво разбирателство.

Той подхвана Даниел за лакътя и произнесе:

— Напред.

Пътеката под краката им плавно потегли.

— Стоп.

Пътеката се подчини.

— Пак напред.

Пътуването не бе разнообразно — все същите гладки стени и светещите ивици по пода, които ги изпреварваха, тук-таме в полумрака искряха очертанията на други врати. Половин час по-късно бяха изминали хиляди метри по коридорите. Единственият резултат бе, че напълно загубиха представа за мястото си в сложната разклонена архитектура на звездолета.

— Тук? — попита Даниел пред един от червените контури.

Борис вдигна рамене — тази врата с нищо не се отличаваше от останалите. Този път пристъпиха двамата едновременно.

Попаднаха в просторна зала с форма на полусфера. В центъра на пода бе очертан син кръг с диаметър три-четири метра. Двамата се озъртаха, но нищо не подсказваше предназначението на празното помещение. Даниел пристъпи в кръга.

Чу се звън и от стената насреща изскочи светеща и преливаща в синьо сфера — бръмчаща като пчела, тя полетя към човека. Той се отмести и сферата го подмина, но отекна нов звън и от друга посока със същото жужене излетя още едно кълбо, този път жълто и пак насочено към централния кръг. Всичко ставаше за секунди: Даниел се наведе да избегне сблъсъка, звън, подвикване на Борис — първата сфера, отскочила от стената, се връщаше; стъпка встрани — Даниел отново се изплъзна, но излетя трето искрящо кълбо — зелено. Известно време човекът успешно се предпазваше от ударите, но при всяка негова кръчка в кръга се чуваше звън и от стените изскачаха нови жужащи снаряди, а за Даниел стана невъзможно да следи всичките. Скоро един от тях се блъсна в рамото му, пръсна се с пукот и го обля с нещо червено. Огледа се изумен, но бе загубил ценна секунда и с мелодични удари още три сфери го обсипаха с пъстри искрящи бои.