Марио Пузо - Кръстникът

— Благодаря — каза Майкъл. — Ще поседя малко при него. Може ли?

Тя му се усмихна:

— Само за малко. След това, боя се, ще трябва да си отидете. Няма как, правилник.

Майкъл се върна в стаята на баща си. Той взе телефона от поставката и се обади на дежурния в болницата да го свърже с телефона в ъгловия кабинет в къщата на Лонг Бийч. Обади се Сони. Майкъл заговори тихо:

— Сони, аз съм в болницата, дойдох късно. Сони, тук няма никой. Нито един от хората на Тесио. И никакъв детектив пред вратата. Стария беше напълно беззащитен. — Гласът му трепереше. Последва дълга пауза, а след това се чу гласът на Сони — тих и развълнуван:

— Това е скритият коз на Солоцо, за който говореше ти. Майкъл отговори:

— И аз така си помислих. Но как е накарал полицаите да очистят всички и къде са отишли? Какво се е случило с хората на Тесио? За бога, да не би това копеле Солоцо да държи в ръцете си цялото нюйоркско полицейско управление?

— Не се тревожи, момчето ми. — Гласът на Сони звучеше успокояващо. — Пак имахме късмет, че отиде на посещение в болницата толкова късно. Стой в стаята на Стария. Заключи вратата отвътре. Ще изпратя там няколко души след не повече от петнайсет минути, веднага щом се обадя на няколко места. Само стой мирен и не се паникьосвай. Разбра ли, момчето ми?

— Няма да се паникьосвам — каза Майкъл. За първи път, откакто всичко това беше започнало, той почувствува, че в него се надига страхотен гняв и студена омраза към враговете на баща му.

Той затвори телефона и натисна бутончето за сестрата. Реши да действува по собствено усмотрение и да пренебрегне нарежданията на Сони. Когато сестрата влезе, той й каза:

— Не искам да се плашите, но трябва веднага да преместим баща ми. В друга стая или на друг етаж. Можете ли да махнете всички тези тръбички, за да преместим леглото?

Сестрата се възпротиви:

— Но това е абсурдно. Трябва да поискаме разрешение от лекаря.

Майкъл заговори много бързо:

— Чели сте за баща ми във вестниците, нали? Видяхте, че тази вечер тук няма никой, който да го пази. Току-що ми съобщиха, че в болницата ще дойдат няколко души, за да го убият. Моля ви да ми повярвате и помогнете. — Когато искаше, той можеше да бъде изключително убедителен.

Сестрата отговори:

— Няма нужда да махаме тръбичките. Можем да преместим стойката заедно с леглото.

— Имате ли празна стая? — прошепна Майкъл.

— В края на коридора — отговори сестрата.

Всичко беше свършено за секунди — много бързо и много експедитивно. Тогава Майкъл се обърна към сестрата и я помоли:

— Останете с него тук, докато дойде помощ. Ако сте навън, в стаята си, може да ви наранят.

В този миг чу от леглото гласа на баща си — предразнял, но изпълнен със сила:

— Майкъл, ти ли си? Какво се е случило, какво има? Майкъл се надвеси над леглото. Той взе ръката на баща си в своята.

— Аз съм Майк — каза той. — Не се страхувай. A сега слушай, не издавай никакъв звук, особено ако някой те вика по име. Едни хора искат да те убият, разбираш ли? НО аз съм тук, затова не се страхувай.

Дон Корлеоне, все още не осъзнал случилото се през миналия ден, въпреки ужасните болки, се усмихна благосклонно на най-малкия си син, но не можа да събере сили да му каже: „Защо да се страхувам сега? Непознати хора се опитваха да ме убият още когато бях на дванайсет години.“

Болницата беше частна и малка, само с един вход. Майкъл погледна през прозореца към улицата. Имаше извит вътрешен двор със стълби, които водеха на улицата, а на нея нямаше никакви коли. Но който и да влезеше в болницата, трябваше да мине през този вход. Той знаеше, че няма много-време, затова изтича от стаята и се спусна надолу по стълбите на четирите етажа и излезе през широката врата на приземния етаж. Отстрани видя паркинга на линейките, но и там нямаше никакви коли, нито пък линейки.

Майкъл излезе на тротоара пред болницата и запали цигара. Разкопча палтото си и застана под една улична лампа, така че да може да бъде разпознат. Млад мъж, с пакет под мишница, се зададе откъм Девето авеню. Той носеше военна куртка и имаше буйна черна коса. Когато дойде под лампата, лицето му се видя познато на Майкъл, но той не можеше да се сети откъде го познава. Младият мъж обаче се спря пред него и подаде ръката си, като каза с подчертан италиански акцент:

— Дон Майкъл, помните ли ме? Енцо, чиракът на пекаря Назорине. Зет му. Баща ви ми спаси живота, като накара правителството да ми разреши да остана в Америка.