Марио Пузо - Кръстникът

Майкъл се ръкува. Сега си го спомни. Енцо продължи:

— Дойдох да изразя уважението си към баща ви. Ще ме пуснат ли в болницата толкова късно?

Майкъл се усмихна и поклати отрицателно глава:

— Не, няма, но въпреки това ти благодаря. Ще кажа на дон Корлеоне, че си идвал. — По улицата с рев се зададе кола и Майкъл веднага застана нащрек. Той се обърна към Енцо:

— Веднага изчезвай оттук. Може да се случи нещо неприятно. Не бива да се забъркваш с полицията.

Видя уплахата, изписана на лицето на младия италианец. Неприятности с полицията можеше да означава депортиране от страната или отказ на гражданство. Но младежът не помръдна. Той прошепна на италиански: „Ще остана да помогна, ако се случи нещо неприятно. Аз съм задължен на Кръстника.“

Майкъл се трогна. Той се канеше отново да каже на младия човек да се маха, но тогава си помисли — защо пък да не остане! Двама души пред болницата могат да изплашат и пропъдят която и да е шайка, изпратена от Солоцо да свърши работата. Почти сигурно беше, че сам човек няма да успее. Той подаде цигара на Енцо и му я запали. И двамата стояха под лампата в студената декемврийска нощ. Жълтите прозорци на болницата, разделени на две от зелени коледни дръвчета им намигаха отгоре. Почти бяха изпушили цигарите си, когато дълга ниска черна кола зави по Тридесета улица откъм Девето авеню и се понесе към тях, движейки се много близо до бордюра. Тя намали скорост. Майкъл надникна, за да види лицата на хората вътре, тялото му неволно потреперваше. Колата вече спираше, но внезапно пак потегли бързо напред. Някой го беше познал. Майкъл подаде на Енцо втора цигара и забеляза, че ръцете на пекаря трепереха. С учудване установи, че собствените му ръце бяха спокойни.

Двамата останаха на улицата и продължиха да пушат — не повече от десет минути, — когато изведнъж нощта се разцепи от сирената на полицейска кола. С писък от Девето авеню зави патрулна кола и спря пред болницата. Още две полицейски коли се движеха непосредствено зад първата. За нула време входът на болницата бе залят от униформени полицаи и детективи. Майкъл въздъхна с облекчение. Този чудесен Сони бързо се беше справил. Той тръгна към тях да ги посрещне.

Двама огромни, плещести полицаи сграбчиха ръцете му. Друг го претърси. Едър полицейски капитан, със златен ширит на фуражката, се заизкачва по стълбите, а хората му чинно се отдръпваха, за да му направят път. Беше много енергичен за ръста си и бялата си коса, която се подаваше изпод фуражката му. Лицето му беше силно зачервено. Той се приближи към Майкъл и грубо каза:

— Мислех, че съм успял да опандизя всички италиански копелета. Кой, по дяволите, си ти и какво правиш тук?

Един от полицаите, който държеше Майкъл, каза:

— Няма оръжие, шефе.

Майкъл не отговори. Той изучаваше полицейския капитан, невъзмутимо изследваше лицето му и металните сини очи. Един цивилен детектив каза:

— Това е Майкъл Корлеоне, синът на дон Корлеоне. Майкъл тихо попита:

— Какво е станало с детективите, които трябваше да пазят баща ми? Кой ги е освободил от тази малка формалност?

Полицейският капитан побесня от яд:

— Ах ти, мръсен разбойнико, кой по дяволите си ти, та да ми казваш какво да правя и какво не? Аз ги освободих. Пукната пара не давам за това колко италианска гангстери ще се избият един друг. Ако останеше на мен, и пръста си нямаше да мръдна, за да защитя баща ти. А сега се махай оттук. Махай се от тази улица, пале такова, и не се навирай в тази болница, когато не е време за свиждане.

Майкъл продължаваше да го изучава напрегнато. Той не се ядосваше от думите, с които полицейският капитан го наричаше. Умът му работеше трескаво. Възможно ли бе Солоцо да е бил в първата кола и да го е видял, че стои пред болницата? Възможно ли бе Солоцо да се е обадил на този капитан, за да го попита: „Защо има още от хората на Корлеоне пред болницата, след като ти платих да ги опандизиш?“ Възможно ли бе всичко това да е било внимателно замислено, както казваше Сони? Всичко съвпадаше. Все още спокоен, той заяви на капитана:

— Няма да напусна тази болница, докато не поставите охрана пред стаята на баща ми.

Капитанът не си направи труда да му отговори. Той нареди на детектива до него:

— Фил, арестувай това пале. Детективът колебливо каза:

— Момчето е чисто, капитане. Отличи се като герой по-време на войната и никога не е бил замесен в гангстерски истории. Вестниците може да раздуят нещата.

Капитанът се извърна към детектива с почервеняло от гняв лице. Той изрева: