Марио Пузо: Кръстникът

Америго Бонасера седеше в зала № 3 на нюйоркския съд за наказателни дела и очакваше да получи справедливост; да възтържествува възмездието над мъжете, които толкова жестоко бяха осакатили дъщеря му и се бяха опитали да я обезчестят.

Съдията — човек с груби, предизвикващи страх черти — нави ръкавите на черната си мантия, сякаш се канеше физически да накаже двамата младежи, които стояха пред него. Лицето му беше замръзнало във величествено презрение. Но във всичко имаше някакъв фалш, който Америго Бонасера предусещаше, но не можеше да осъзнае.

— Държали сте се като най-отвратителни изроди — рязко започна съдията. Тъй, тъй, мислеше си Америго Бонасера. Животни. Животни. Двамата младежи с лъскави, късо подстригани коси, чиито гладки и чисти лица изразяваха смирено разкаяние, наведоха чинно глави.

Съдията продължи:

— Държали сте се като диви зверове в джунглата, но имате късмет, че не сте упражнили сексуално насилие над бедното момиче, защото тогава щях да ви тикна зад решетките за двайсет години. — Той поспря за малко, очите му лукаво блеснаха изпод внушителните гъсти вежди към прежълтелия Америго Бонасера, а след това погледът му се сведе над купчината следствени доклади, оставени пред него. Той се намръщи, сви рамене, сякаш действуваше против собствената си воля, и заговори отново: — И единствено заради младостта ви, чистите ви досиета и добрите ви семейства, а и защото законът в своето величие не търси отмъщение, аз ви осъждам на три години затвор. Присъдата е условна.

Само четиридесетте години служба в погребалното бюро помогнаха на Америго Бонасера да скрие обезсърчението и омразата, които го завладяха. Неговата красива млада дъщеря беше още в болницата със счупена и хваната със скоба челюст — нима сега тези животни щяха да излязат на свобода? Всичко беше фарс. Той гледаше щастливите родители, които се струпаха около скъпите си синчета. Да, сега те всички бяха щастливи, сега всички се усмихваха.

Черна горчива жлъч се надигна в гърлото на Бонасера и преля през здраво стиснатите му зъби. Той извади своята бяла ленена носна кърпа и я притисна към устните си. Още стоеше така, когато двамата младежи минаха покрай него по-пътеката, свободни и самоуверени, невъзмутими и усмихнати, без дори да го погледнат. Той не им каза нито дума, стоеше, притиснал чистата ленена кърпа към устата си.

Подминаха го и родителите на животните — двама мъже с жените си, на негова възраст, чието облекло обаче беше по-американско от неговото. Те го погледнаха, по лицата им беше изписан срам, но в очите им имаше странно тържествуващо предизвикателство.

Загубил контрол, Бонасера се наклони към пътеката и извика с предразнял глас:

— И вие ще плачете така, както плаках аз. Ще ви разплача, както вашите деца ме разплакаха. — Ленената кърпичка сега беше на очите му. Адвокатите на обвиняемите вървяха последни и избутаха клиентите си напред в сплотена малка група, заедно с двамата младежи, които се бяха повърнали назад по пътеката, сякаш да защитят родителите си. Грамаден съдебен пристав се придвижи бързо да препречи изхода на реда, на който седеше Бонасера, но това беше излишно.

През всичките години, прекарани в Америка, Америго Бонасера се бе доверявал на закона и реда. Така бе преуспял. Сега, въпреки че мозъкът му пламтеше от омраза и в главата му се блъскаше страшната мисъл да купи револвер и да убие двамата младежи, Бонасера се обърна към съпругата си, която още нищо не разбираше, и каза:

— Те се подиграха с нас. — Той млъкна и тогава, без вече да се страхува какво ще му коства това, заяви: — За да получим справедливост, трябва на колене да се молим на док Корлеоне.

В един луксозно обзаведен хотел в Лос Анжелос Джони Фонтейн се бе напил от ревност така, както всеки обикновен съпруг. Проснат върху червената кушетка, той пиеше скоч направо от бутилката и после, за да оправи вкуса си, топеше устни в кристална кофичка с вода и бучки лед. Беше четири часът сутринта и в пияната му глава се въртеше желанието да убие безпътната си съпруга, когато тя се върне в къщи. Ако въобще някога се върнеше. Беше вече много късно да звъни на първата си съпруга да пита за децата, а и чувствуваше неудобство да се обади на когото и да е от приятелите си, сега, когато кариерата му рухваше. На времето щяха да бъдат очаровани и поласкани, че ги търси в четири часа сутринта, но сега това им досаждаше. Той дори се усмихна, като си спомни, че вълненията на Джони Фонтейн по пътя към върха бяха запленявали някои от най-големите кинозвезди в Америка.